Управлението на Тервел било неспокойно, а политиката му — променлива и своенравна. Но тя била оправдана от постигнатите резултати. Готовността му да се притече на помощ в междуособ-ните борби на Империята, въпреки нарушенията на мирния договор от страна на императорите, го направила твърде важна фигура в политиката на Империята. През тези трудни години нито един император не можел да си позволи да се разправи с агресивните варвари — нещо, което иначе би било съвсем естествена политика. Единственият, който направил краткотраен и злощастен опит за това — Юстиниан II — не посмял да го повтори, опасявайки се, че ако успее, би изгубил най-сигурната си подкрепа. Междувременно незаменимият Тервел укрепвал собствените си позиции. Границата му отскочила далеч на юг от Хемус, обгърнала Загория и достигнала чак до Родопите. Не знаем точно докъде се е простирала на запад; Сердика и Филипопол все още били имперски крепости, но българското влияние непрекъснато се разширявало. Фактът, че солунските заговорници били в тясна връзка с хана, бил тревожен. Но още по-тревожно било това, че прабългарите били пуснали здрави корени в своя нов дом. Скитническите племена, дошли само преди 30 години, сега владеели държава, която се простирала от земите отвъд Дунава до Тракия, и при това се радвали на достатъчно спокойствие, за да могат да вкусят от благата на търговията. Те все още били обособени от славяните, най-вече в центъра на държавата (който изглежда бил с по-ясно изразен прабългарски характер); те били земевладелската, ръководеща аристокрация — подобно на норманите, които три века по-късно щели да внесат ред сред изостаналите англосаксонци. Но известно сливане на двете етнически групи било неизбежно, макар че все още много славяни недоволствували от натрапва-нето на прабългарите.
Подробностите, естествено, не са ни известни, но че такова смесване действително е съществувало, се доказва от историята на следващия половин век. В продължение на 37 години след последния заговор на Тервел имперските хронисти не споменават нищо за прабългарите. Дори в Именника на българските ханове липсва името на тервеловия приемник, който управлявал 6 години — до 724 г. След него дошъл хан Севар, управлявал до 739 г., но и за него не знаем нищо, освен че като своите предшественици и той бил от рода Дуло. С него този велик род, родът на Атила, залязъл.61
С края на старата почитана династия настъпил период на граждански войни. Съперничеството между прабългарските първенци и боляри било прекалено голямо, за да бъде признато за по-дълго време върховенстото на някой измежду тях. Нещо повече, те се разделили на две групировки. Едните, тълкувайки погрешно политиката на Тервел, били за пълно разбирателство с Империята и с жадно око поглеждали към благата на византийската цивилизация. Другите ненавиждали съблазнителния разкош и имперските стремежи на Византия и настоявали за война. Приемник на последния хан от рода Дуло станал боляринът Кормисош, който принадлежал към рода Вокил или Укил. Той изглежда се е числял към провизантийската групировка; в продължение на 16 години той успял да запази мира и с това се задържал на престола, докато накрая през 755 г. обстоятелствата го принудили да започне война.
При великите императори от Исаврийската династия, Лъв III и Константин V, Империята претърпяла религиозна схизма, но също така и политическа реорганизация и сега Константин V бил в състояние да нанесе удар срещу съседите си. Обикновеният народ в Империята можел и да оплаква загубата на своите икони и да нарича гонителя им с прозвището Копроним (Посеркото), но войската му била предана, а той я превърнал в най-могъщата сила в държавата. През 755 г. Константин преселил голям брой арменци от Теодосиопол и сирийци от Мелитина на тракийската граница, в построените за тях крепости, за да живеят там и да ги отбраняват. Прабългарите поискали данък и обезщетение за новопостроените крепости; издигането им вероятно е било нарушение на Теодосивия мирен договор.62 Но Константин върнал българските пратеници с надменен отказ и Кормисош трябвало да отстъпи пред натиска на войнолюбивата групировка в страната и предприел поход срещу Империята.
Прабългарите победоносно достигнали чак до Дългата стена, но Константин внезапно ги нападнал и ги разгромил напълно. Дори и при главоломното им бягство той им нанесъл тежки щети.63 Трудно е да проследим събитията в тази кампания, тъй като у двамата хронисти, от които черпим сведения — Теофан и Никифор — версиите се разминават. Първият просто споменава за страховитата победа на прабългарите при Верегава през 759 г.; вторият, по-подробно, но с по-малко дати, съобщава за голям поход, последвал този от 755 г. и завършил към 762 г., чиято връхна точка била победата на имперските войски при Маркели.
62
Както
63