Омуртаг не надживял с много своя таркан. Когато съградил гробницата си, той наредил да напишат: „Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа това, да си спомни за онзи, който го е направил. Името на владетеля е Омуртаг, кана сивиги. Дано бог го удостои да живее сто години.“140 Но бог не му дал толкова дълъг живот. Той умрял през 831 г.141, след 15-годишно управление — краткотрайно за един български владетел. Но през него той доказал на света — както на Запада, така и на Изтока, че България вече се нарежда сред великите европейски сили.
Омуртаг оставил трима синове, наречени Енравота, Звиница и Маламир. Най-младият от тях, Маламир, наследил престола; вероятно майка му е била любимата жена на хана.142 Управлението му е забулено в неизвестност. За събитията, станали по негово време, и за точните им дати можем само да гадаем. Възможно е дори през този период да са управлявали не един, а двама владетели и след петгодишно управление на мястото на Маламир да е дошъл Пресиян.143 Но това е малко вероятно. Изглежда, че Маламир е управлявал 21 години — години с огромно значение за историята на България.
Управлението му започнало в мир. От 30-годишния мир с Империята оставали още около 15 години, а франките в Панония още помнели походите на Омуртаг. За българската история през тези мирни години не се знае нищо. Дори и надписите са твърде малко. От тях научаваме само за смъртта на един боил на име Цепа, починал от някаква болест, а също така и че кавханът Исбул, който другаде се споменава като пръв военачалник на хана, построил за него водопровод със свои средства, при което Маламир устроил поредица богати угощения за болярите си. Вероятно Маламир е продължавал строителството в новата крепост на баща си, Преслав, и водопроводът е бил необходим за снабдяването на разрастващия се град.144
Този първоначален мир останал ненарушен в продължение на пет години. Но през 835—836 г. България и Империята се изправили пред дипломатическа криза. Изглежда, че 30-годишният мир е трябвало да бъде потвърждаван на всеки десет години. През 825—826 г. това станало без затруднения — по онова време Омуртаг бил насочил своето внимание към средното течение на Дунава, а император Михаил II бил погълнат изцяло от религиозните проблеми в Империята. Но към края на второто десетилетие назрели проблеми, които изисквали незабавно решение. Когато през 813 г. Крум превзел Адрианопол, той изселил 10 хиляди от жителите му в една област отвъд Дунава, която скоро получила името Македония — тъй като Адрианопол бил столица на Македонската тема.145 Тези преселници все още живеели там, вече 12 хиляди на брой, като изглежда се радвали на известно самоуправление и избирали сами своя главен магистрат. Но те не можели да намерят покой; несгодите на изгнаничеството и периодичните гонения ги карали да жадуват за родните си места. Обаче ханът искал да ги задържи под своя власт. Изкусните майсори, каквито вероятно е имало сред тях, несъмнено са му били крайно необходими за изработването на луксозни предмети за ханския двор. С огромни затруднения техният водач Кордил успял да се добере до Константинопол, за да моли император Теофил да ги избави, като изпрати кораби до Дунава. Те вече били правили опит да избягат през България, но без помощта на Империята били обречени на неуспех. Теофил изчакал промеждутъка около потвърждаването на мирния договор, за да пристъпи към действие и през 836 г. изпратил кораби към устието на Дунава. „Македонците“ се придвижили надолу по реката, за да посрещнат корабите, и започнали да преминават един от северните й притоци — вероятно Прут.146 Местният български управител решил да ги спре и ги нападнал, но претърпял поражение. Така „македонците“ успешно преминали реката. Тогава българите повикали на помощ маджарите, чиято власт вече се простирала до българската граница. Те охотно се отзовали и големи техни орди се явили при лагера на „македонците“, като поискали от тях да предадат цялото си имущество. Но те отказали и в последвалата битка, с помощта на св. Адриан, отново удържали победа. След това благополучно достигнали корабите и се завърнали в Константинопол след повече от 20-годишно изгнание.147
Българите изиграли незначителна роля в този епизод, защото били прекалено заети другаде. Както Теофил, така и Маламир възнамерявал да свърши известна работа, преди да поднови договора, а извършеното от него било много по-драстично. Вследствие на договора от 815—816 г. големите византийски крепости Филипопол и Сердика оставали изолирани и пусти. Маламир присъединил към владенията си Сердика заедно с околните земи и дори продължил на юг по пътя за Солун. През онези години славяните от Македония и Континентална Гърция били твърде размирни и императорът не успявал да ги контролира, затова той бил принуден да приеме безропотно нахлуването на българите. Придвижването към Солун вероятно не било насочено срещу богатия град, а било ход, с който да се прикрият българските действия по-далеч на запад. По това време българите вече започвали да се заселват и да налагат властта си в Северна Македония — земята, която щяла да се превърне в тяхна втора люлка и за която днес те така тъжно въздишат.148
141
Приемам годината, посочена от
144
Абоба — Плиска, с. 191, 230—1. И Успенски, и Златарски, и Бъри превеждат неясната дума „άνάβρυτον“ като „водопровод“.
146
Приемайки, че тази река е Дунав,
147
148
Солунският поход се споменава в историята за Кордил и неговите „македонци“ (вж. предходната бележка). Присъединяването на Сердика вероятно е станало по това време: докато с договора от 816 г. Сердика и Филипопол изглежда са били оставени разрушени, без да бъдат включени в българските предели, то по време на войната със сърбите Сердика вече трябва да е била в български ръце. Това е единственият момент, когато е могло да стане присъединяването. Твърде вероятно е и някое подобно присъединяване на територии да е било главната причина за българо-сръбската война (вж. по-долу).