Кабалистите, както сега мнозина християни, вярвали в божествеността на тая история, в нейното преднамерено съставяне от един безкраен ум. Последствията от този постулат са много. Разсеяното изчистване на един обикновен текст — например, от мимолетните упоменавания на журналистиката — допуска чувствително количество случайност. Съобщават — постулирайки го — един факт: уведомяват за вечно нередовното вчерашно нападение, станало на еди-коя си улица, еди-кой си ъгъл, в толкова часа сутринта — рецепта, непредставителна за никого и ограничаваща се да ни посочи еди-кое си място, където предоставят сведения. В такива указания разпростирането и акустиката на новоредията са по необходимост случайни. Обратното става в стиховете, чиято обичайна закономерност е смисълът да се подчинява на благозвучните нужди (или суеверия). Случайното в тях не е звукът, а онова, което означават. Така е у ранния Тенисън, у Верлен, у късния Суинбърн: посветени единствено на изказа на общи състояния посредством богатите приключения на тяхната прозодия. Да разгледаме един трети писател — интелектуалния. Той, било в своето боравене с прозата (Валери, Де Куинси), било в стиха, наистина не е отстранил случайността, но се е отказал от нея, доколкото е възможно, и е ограничил нейното непредвидимо въздействие. Така отдалеч той се приближава към Господа, за Когото смътното схващане за случай няма никакъв смисъл. Към Господа, усъвършенствания Бог на богословите, който знае — с един акт на разбиране — не само всички събития на тоя препълнен свят, но и ония, които ще се осъществят, ако най-чезнещото от тях се промени — невъзможните, също.
Да си представим сега тоя звезден разум, посветен да се изявява не в династии, нито в унищожения, нито в птици, а в писани слова. Да си въобразим също тъй, съобразно предавгустинската теория за словесното вдъхновение, че Бог диктува дума по дума онова, което възнамерява да каже3. Тази предпоставка (тъкмо нея поели кабалистите) прави от Писанието един абсолютен текст, където сътрудничеството на случайността е измеримо с нула. Самото замисляне на този документ е чудо, превъзхождащо всички, отбелязани по страниците му. Една книга, непроницаема за умереността, един механизъм от безконечни намерения, от безотказни разновидности, от дебнещи откровения, с наслагвания на светлина — как да не я разпитваме до нелепост, до обилна численост, както го е сторила кабалата?
Хорхе Луис Борхес
Отстояване на лъжливия Василид
Към 1905 г. аз знаех, че дълбокомъдрите страници (от А до Ал) на първи том на Енциклопедичен испано-американски речник на Монатенер и Симон включват схематична и обезпокояваща рисунка на своего рода крал с очертана в петелски профил глава, мъжествена снага с разтворени ръце, властващи над щит и камшик, а пък останалото бе просто една завита опашка, служеща му за престол. Към 1916 прочетох това неясно изброяване на Кеведо: Беше проклетият ересиарх Василид. Беше Никола антиохиец, Карпократ и Серинт и безчестният Ебин. Дойде после Валентин, който положи началото на всичко — на морето и тишината. Към 1923 прехвърлях не знам каква ересиоложка книга на немски и узнах, че злокобната рисунка представлявала някакъв примесен бог, пред когото ужасяващо се бил прекланял самият Василид. Узнах също какви отчаяни и възхитителни мъже били гностиците и се запознах с техните пламенни спекулации. По-нататък успях да надзърна в специалните издания на Мийд (в немския превод Откъси за една погубена вяра, 1902) и на Волфганг Шулц (Документи на гносията, 1910) и в статиите на Вилхелм Бусе в Британската енциклопедия. Днес възнамерявам да обобщя и онагледя една от техните космогонии: именно тази на Василид ересиарха. Навсякъде следвам изнесеното от Ириней. С положителност знам, че мнозина го обявяват за несъществуващо, но подозирам, че това безредно преразглеждане на покойни сънища може да допусне и преразглеждането на един сън, за който не знаем дали не е обитавал у някой мечтател. Василидовата ерес, от друга страна, има най-прост градеж. Родила се в Александрия между сирийци и гърци, уж сто години подир Кръста. Богословието тогава е било народна страст.
3
Ориген приписва три смисъла на думите в Писанието: исторически, нравствен и мистичен, съответстващи на тялото, на душата и на духа, които съставят човека; Джон Скот Ериугена — безкраен брой смисли като цветопреливащото оперение на пауна.