«Вървете — рекла госпожата, — [2564]
но се върнете след година.
Свети Йоан като отмине,
ви давам осем дни и нощи.
Ако след този срок все още [2568]
ви няма, любовта ми, скъпи,
на злоба място ще отстъпи.
Да, любовта ни е залог
за продължителния срок. [2572]
Аз дадената дума спазвам
и никога не я погазвам.
Ако в уречения ден
не сте си в замъка до мен, [2576]
кълна се, ще ме хване яд
и ще ви чакат шах и мат75.»
Щом чул това, се просълзил
Ивен и тихо промълвил: [2580]
«Голям е този срок, госпожо!
Заклевам се, че ако можех
да се превърна в гълъб, аз
летял бих всеки ден до вас. [2584]
Надявам се, че Господ-Бог
ще ни отсъди по-къс срок.
Уви, човекът предполага,
но само Господ разполага [2588]
и никой никога не знае
какво съдбата му вещае.
Но ако бъда аз пленен
или от болест повален, [2592]
нали над мен ще се смилите
и срока ще ми продължите?»
«Ако тъй стане (не дай, Боже!),
естествено, че ще отложа [2596]
аз уговорения срок,
и злото, рекъл ли е Бог,
ще ви отмине, щом съм аз
в мечтите ви. За добър час [2600]
тоз пръстен, мили, си сложете
и тайната му запомнете:
във камъка се крие тя.
Ако сте верен в любовта, [2604]
той по-добре и от стомана
ще пази вас от всяка рана
и непрекъснато ще бди
да не ви сполетят беди. [2608]
Додето любовта е жива,
от злото той ще ви прикрива76.
Единствено на вас до днес
оказвала съм тази чест [2612]
като залог за любовта ми.»
След думите добри и прями
през сълзи те си взели сбогом.
Артур решил, че чакал много [2616]
и че е вече крайно време
на път далечен да поемат.
Разпоредил веднага кралят
конете да се оседлаят. [2620]
След малко рицарите смели
на път отново пак поели.
Как да опиша в онзи ден
потеглянето на Ивен? [2624]
С прегръдки, сълзи и милувки
и с парещи от страст целувки
той със жена си се простил
и тръгнал тъжен и унил. [2628]
Край дамата се насъбрали
в кортеж девици и васали
със крал Артур да се сбогуват,
преди оттам да отпътува. [2632]
Но нямам време да опиша
аз този миг така възвишен.
Артур видял скръбта голяма
на ронещата сълзи дама [2636]
и с добротата си присъща
той я помолил да се връща
и, нажалена и унила,
с мъжа си тя се разделила. [2640]
Ивен със горестно лице
оставил своето сърце,
душата си неутешима,
при своята жена любима. [2644]
И само неговото тяло
след крал Артур едва вървяло.
Но тяло без сърце, уви,
нима могло би да върви? [2648]
Кой виждал е такова чудо?
Но ето че, макар и трудно,
напред Ивеновото тяло
и без сърце все пак вървяло — [2652]
да си остане то решило
и с тялото не продължило.
Добре живеело сърцето,
а тялото било обзето [2656]
от вездесъщата Надежда,
че ще се съберат. Изглежда,
че то в Надеждата все пак,
незнайно ни кога, ни как [2660]
като сърце се е вселило77.
Но тя, уви, не се свенила
на клетвите да не държи.
Сърцето с подлост и лъжи [2664]
подвела срока да не може
да спази и да го изложи.
Оставил си Ивен жената
в дома и със Говен страната [2668]
кръстосвали на длъж и шир
и нийде нямало турнир,
във който да не се представил
и с храброст да не се прославил, [2672]
защото винаги в двубой
излизал победител той
за радост на Говен. В безчет
турнири победил навред [2676]
Ивен и срокът бързо минал.
вернуться
Ст. 2578: Условията, които поставя дамата, подхождат повече на феите от приказките, отколкото на героините на романи, в които се наблюдава първоначално психологическо правдоподобие.
вернуться
Ст. 2610: Подобно на пръстена от Люнет (вж. бел. към ст.1030), и пръстенът на дамата на Ландюк е вълшебен атрибут на героиня, чийто първообраз е вероятно фея или божество от келтската митология. Кретиен използва мотива за вълшебния пръстен, дар от съпругата, не за да обясни как героят става неуязвим и побеждава неизменно, а като символ на доверие от страна на дамата. Затова по-късно, когато Ивен нарушава дадения обет да се върне до една година, дамата оттегля своето доверие и първият й жест е да си вземе пръстена обратно чрез своята пратеничка.
вернуться
Ст. 2661: От куртоазната поезия мотивът за любовната мъка като раздяла между тялото и сърцето преминава в романа. Освен въпросния пасаж от Ивен, типичен пример в това отношение е и един роман от края на XII век, Амадас и Идоан, чийто герой страда от отсъствието на своята любима и се определя като «тяло без сърце» (ст. 699–700), а авторът коментира, че най-лошата участ за едно сърце е то да стане «скиталческо», тоест да се отдалечи от тялото.