Петър Бобев
Из дневника на Боби Спасов
Лекарите най-сетне ми разрешиха да пиша. И наистина какво друго бих могъл да върша, за да разсея скуката и това противно настроение, което внушава всяка болница. Такова наказание — летец, и то летец от реактивен самолет, на легло!
Реших да пиша дневник, да се избавя някак си от досадата на принудителното бездействие. Когато човек не живее, описва това, що е преживял. Прикован към леглото за още месец-два, аз ще говоря за себе си, само пред себе си.
До мене, на съседното легло, лежи все още в безсъзнание спасителят ми доктор Сигеми Ясуга, блед, скулест мъж на около четиридесет години, с напълно окапала коса. Не съм виждал толкова гола глава. Лицето му, когато не го сгърчват спазмите на болестта, има безизразния вид на всяко спящо лице. Как ли ще изглежда при събуждането?
Гледам го и остра болка стяга гърдите ми — може би жал или по-скоро угризение, съзнание за виновност. Защото той щеше да бъде здрав, ако не бях аз… с моето безразсъдство… И все пак, каква е тази странна болест, защо той не се събужда вече? Нали аз стоях много по-дълго сред отровните пари на вулкана? Защо не се събужда?…
Но да почна отначало.
От два месеца съм в Токио, а все още не мога да разбера този град! Токио, такава чудновата смесица, такъв невероятен хибрид между Запада и Изтока, между големия град и селото, между техниката на двадесетия век и невежеството на Средновековието. Пребродил съм го надлъж и нашир, с автомобил, с рикша и пеш. Разглеждал съм го толкова пъти от самолета — едно безкрайно море от къщи, което се губи зад хоризонта. И всеки ден го виждам все по-странен, все по-неразбираем. Железобетонни небостъргачи наред с дървени къщурки; автомобили и рикши, включени в един непрекъсващ поток; луксозното метро и наоколо шест хиляди пагоди1. Неприемлива двойственост, с която се сблъскваш на всяка крачка, във всяка фирма дори — изящни японски йероглифи, сякаш видение от древността, от далечните епохи на шогуните2, и редом с тях реклами, написани на английски, за кока-кола и телевизори. И този неспиращ поток от хора, същински мравуняк, тези подобни едно на друго азиатски лица с дръпнати очи и черни прави коси. „Кривооки дяволи! — ругаеше командирът. — Как да се оправя? Кажете де — кой беше Такесаки и кой Моритаки?“ Но постепенно свикнах да ги различавам. Та нали и ние, белите, за тях сме все еднакви, все омразните бели? Всъщност поне в центъра Токио прилича на всички големи градове, които съм видял. Същите авенюта, същите универсални магазини, същите барове и същата върволица автомобили, които съскат по асфалта.
Веднъж ми хрумна нещо, тези мои странни хрумвания! Та нали точно така, след като прочетох описанието на един въздушен бой, реших да стана летец. Прииска ми се да видя тази страна такава, каквато е — неподправена, естествена, в истинската й красота; да видя Нипон, тъй както го знаем — страната на цъфналите вишни, на тайфуните, на земетръсите и вулканите; Нипон, страната, в която изгрява слънцето и расте оризът.
Реших и го сторих. На 18 юли, щом слязох от самолета, наех едно такси и тръгнах. Асфалтовото шосе, по което се носехме с бясна скорост, тъй както умеят да карат само японските шофьори, сякаш доброволци на смъртта, пресича долинки, урви и ридове, ошарени с малки, смешно малки оризови нивички, извива по стръмните амфитеатри на терасите, опасани със зелените гирлянди на чаени храсти и натежали от плод мандарини, прорязва малки бамбукови горички и ни отнася все нагоре и нагоре към тъмния конус на вулкана.
Колата спря. Изкачих стотината стъпала, изсечени в застиналата лава, и погледнах надолу. В краката ми, отвъд железните перила, на двадесет-тридесет крачки под мене мъждукаше като тлееща жар гъстата лава, покрита с тънка сивочерна корица, по която пробягваха пъргави огнени змийчета, пресрещаха се, кръстосваха се, разклоняваха се, сливаха се и пак изчезваха. Отстрани няколко черни отвора в стръмния кратер бълваха жълтеникави пари, които се виеха над гигантското огнище.
Обърнах поглед назад. Долу, в полите на неправилния базалтов конус, сред кедровата горичка се червенееше чудноватият покрив на стара, потъмняла от времето пагода.
Странни предания ми разправи за нея шофьорът, неясни, забулени в мъглата на пролетелите столетия. Някога, отдавна-отдавна, в древността, когато изпълнели отредената им от боговете роля на земята, жреците от тази пагода поемали в тържествено мълчание по каменистата стълба нагоре към кратера на вулкана. И вече не се връщали, понесени от облаците направо при дедите им…
Аз естествено не мислех за дедите си. Само дирех някакво ново преживяване — по-особено, изключително. Стоях облакътен върху железния парапет и гледах играта на огнените змийчета върху застиващата лава.