Навремени задушливите облачета ме докосваха и бързо се разсейваха, увлечени от лекия вятър.
Съзнавах, че е безумие, глупост, но не можех да устоя. Навярно за един опитен алпинист като мене не е трудно да пропълзи тези двадесетина разкрача и да застане до самата вряща каша, да се полюбува на огнедишащата й жар…
Понякога човек губи власт над собствените си постъпки, а после плаща, и то скъпо плаща. Знаех това и все пак… Като замаян прекрачих перилата. Някой извика подире ми, после се наведе да гледа, навярно помислил, че съм решил да постигна небесното блаженство. Впрочем какво струва едно самоубийство повече в страната на харакири3…
Неочаквано усетих как отмалявам необяснимо, силите ме напускаха бързо, ръцете и краката ми затрепераха. Лъхнаха ме врящи серни пари, задушлива влага като дъх на огнено чудовище. Изплаших се и опитах да се върна… После…
Сестра Йошико ми разправи какво станало после Тялото ми се блъснало в скалната издатина над кратера и останало там неподвижно. Шофьорът извикал за помощ. За щастие наблизо минавал с колата си доктор Сигеми Ясуга, хирург в тяхната болница. Измъкнал въже от автомобила, стегнал го за парапета и се спуснал долу при мене. Там ме вързал за въжето, но докато шофьорът ме изтеглял нагоре, доктор Ясуга припаднал върху скалата, задушен от отровните изпарения. Нямало що да се прави, шофьорът ме откарал в болницата, разправил какво се е случило и се върнал обратно с група санитари с противогазови маски в помощ на спасителя ми…
„Счупено бедро, остро отравяне“ — така гласи моята диагноза. Цяла седмица лекарите не допускали, че ще оцелея. При все това с японска упоритост продължавали да се грижат за мене.
И ето, напук на всичко оживях. С всеки изминат ден се чувствувам по-добре и ако не е досадната гипсова коруба, която сковава крака ми, отдавна да съм се върнал в летището, отдавна да съм литнал във въздуха, безгрижен както преди, забравил това малко премеждие — едно премеждие повече в живота на летеца!
И може би щях да бъда доволен от последната шега, която изиграх на смъртта, ако не беше…
Ето и сега моят спасител въздиша, стене. Внезапно за пръв път от устните му се отронва някакъв звук. Аз се вслушвам. „Мисако! Мисако!“ — шепне болният. Кого ли зове в своето бълнуване, чие ли съчувствие дири, така безпомощно проснат, жалък, жив труп върху снежнобялото легло?
Най-сетне моят съсед дойде в съзнание. Извърна към мене тъмните си очи и раздвижи устни, но не успя да произнесе никакъв звук. А очите му, какви очи! Толкова скръб, толкова мъка в две човешки очи!
— Къде съм? — долових на чист английски език.
Обясних му.
Той отпусна клепачи. След пет минути отново погледна.
— Моля ви, позвънете!
Изпълних желанието му.
В стаята влезе безшумно както винаги сестра Йошико, нежна, крехка и изящна, сякаш оживяла порцеланова статуйка от онези, които виждах по витрините в квартала Хинза.
Доктор Ясуга пошепна нещо, навярно по японски, защото не го разбрах. Сестрата ме посочи с поглед. Тогава болният опита да се извърне към мене.
— Много съм доволен… А как е сърцето?… Кръвната картина?
Но докато сваря да му отговоря, той отново бе изгубил съзнание. И отново сред несвързаните му мъчителни стонове аз дочух странната дума: „Мисако! Мисако!“, повтаряна с толкова болка.
Горещо и влажно. Задъхваме се от горещина, сякаш чаршафите ни са подгизнали от вода. Вентилаторите шушнат монотонно и облъхват с въздушната си струя ту едното, ту другото легло, но напразно.
Току-що си отидоха моите гости, целият ни екипаж: щурманът Портер, двамата пилоти Фриц и Тим, радистът Майк, стрелците, всички — славни момчета. Посмяхме се здраво, като летци. Животът е тъй кратък, нали? Смяхме се на командира, който още продължавал да смесва търговеца на хранителни продукти Такесаки с репортьора Моритаки, смяхме се на моя несполучлив опит да проникна в подземното царство, но най-много се смяхме на ястията, с които ме гощаваха тук, в японската болница: шницел от соя с гарнитура ориз и пържени водорасли, а за десерт варени перуникови пъпки.
Когато си отидоха, стана толкова тихо, че сякаш оглушах. Съседът ми отвори очи.
— Американски летци, нали?
— Аз също съм летец — отвърнах виновно, чак сега разбрал, че бяхме прекалили със своята глъчка.
— Знаех това, но сега разбрах още нещо…
— Какво?
— Че вашите самолети носят атомни бомби…