Експедицията изпрати обратно няколко стотици бръмбари, на които предаде опита си с хората. Има много за изследване. Отделни неща изобщо не се разбират. При нас всеки работник знае в момента какво трябва да се прави за леговището и без колебание се включва в общото дело. При хората — и това забеляза още Ссрр — всеки има различно схващане; мнозина променят схващанията си ден за ден. По каква причина, не е съвсем ясно, но промяната, изглежда, зависи от посоката на вятъра.
Неразбираемо е следното изявление, което се прави от един човек: „Скъпа жено, спечелих тридесет хиляди марки на лотария, но не разправяй никому нищо за това, защото в противен случай ще ни увеличат данъците.“ „Марки“ очевидно са известните идоли, а „лотарията“ трябва да е народна игра, при която се плаща и на организаторите. Но иначе всичко е неясно. Първо: Скъпа жено! Какво е „скъпа“ и какво „жена“? Женски човек без крила? Но тогава тя е майка и царица. Как може един търтей да се осмелява да се обръща към нея като към своя скъпа жена? Ами „данък“ — какво е данък? Навярно е някакво зло, тъй като Човекът иска да го избегне. Ала според обясненията на нашите учени, данъкът бил при хората главна жизнена цел — как може тогава той да се нарича зло? Което междувременно най-много ме озадачава, е изразът: „Не казвай никому.“ Как може да не искаш да кажеш нещо, което е. Та нали нещо, което не е, изобщо не може да се каже, а което е, не може чрез речта да бъде направено друго. Или може при хората да е възможно, щото нещо, което за едни е, за други да не може да бъде? Това ми се струва неразрешимо противоречие.
На лов с няколко водачи и петдесет и шест работници. Там видяхме същия човек, който веднъж ни бе нападнал, но този път при него имаше една женска. Те, изглежда, много сърдечно разговаряха. Той многократно доближаваше антената си до нейната, която обаче тя постоянно отдръпваше. Въоръжих се с Кршова зрителна тръба и Хлмцшов звуков ключ и се осмелих да стигна до косата на женската. Стори ми се, че е от същия вид като наскоро намерената къдрица. С помощта на звуковия ключ се надявах да разбера разговора им, но успях да доловя само толкова, че тя много пъти казваше: „Не, не — не бива да се виждаме повече.“ След това човекът си тръгна много натъжен, но преди това й даде една хартия, която тя прибра в кожата си или по-скоро, както сега знаем, в изкуствената кожа, която хората навличат над естествената. Когато той замина, от очите й се отрониха няколко капки, при което аз изпаднах в още по-голяма опасност за живота си, тъй като тя прокара ръка по лицето и косата си. После седна под едно дърво и вдигна хартията пред очите си. Най-сетне я остави да падне в скута й и дълго време седя неподвижно. Сега я ощипах по врата. Тя подскочи, хартията падна, а вятърът я отнесе в един храст, където женската не можеше да я достигне. Работниците, които бяха докарали вече подкрепление, бяха подръка и двеста мравки замъкнаха хартията в мравуняка. Трябваше да разширим човешкия музей. Върху хартията имаше стихотворение, което преведохме с помощта на няколко завърнали се от експедиция учени. В него се казва:
Разбира се, забележително е, че такова грубо животно като човека въобще е в състояние да постигне подобни успехи в изкуството. Ала смисъл в тях, естествено, не може да се намери. Първо, вече е глупост един водач — а нали човекът трябва да е само такъв, защото обикновените търтеи и работници не могат да пишат стихове, — един водач да се оставя да бъде командван от една женска. И после какво изобщо е любов? Дума, с която хората с удоволствие създават безпорядък наоколо, но не ми се вярва те самите да влагат кой знае какво в нея. Ние поне не го разбираме. Грижиш се за какавиди и ларви и за благото на държавата, но нали всичко това се разбира от само себе си — а любов? Това е навярно един от човешките инстинкти, над които — благодарение на нашето мравешко достойнство — ние сме се издигнали.
Напреднах много в овладяването на езика и писмеността на хората. Не изпуснах случай да проучвам човека, който често се намира в близост до нас.
Колкото по-отблизо опознавам хората, толкова повече съжалявам тези нещастни създания. Възприемат само това, към което пряко насочват сетивата си, а колко тясно ограничени са те! Земята, носителка на целия всемирен живот, скрива от тях безкрайните си тънкости, до които късогледите им очи не могат да стигнат. А дори и да го стореха, колко малко неща биха могли да различат! Защото всичките най-разнообразни, най-бързи пулсации на етера минават безследно покрай грубите им нерви. Те не усещат магнитния пулс на Земята, кристализационната сила на веществата, сродството между соковете и напреженията на растителните клетки, не чуват как расте тревата4 и музиката на делящите се квасни гъби остава за тях тайна. Само на зашеметяващата дневна светлина те съумяват да намерят пътеката си, а широката им нога нехайно тъпче чудесата на сътворението. Главата им стърчи в кухия, безформен въздух, в който не може да се види никаква разлика и никакво образувание. Каква фина символика на природата се крие вече в това, че човек държи главата си изправена в празното нищо, мравката обаче я носи сведена към пълната с живот земя, местонахождението на древния мравешки род. И докато ние тук следваме под сигурно ръководство законите на живота, човекът, един достоен за съжаление индивид, се лута във вечна неопределеност, воден от колебливи инстинкти! Един от техните най-велики водачи е казал: „Две неща изпълват душата ми с все по-ново и нарастващо възхищение и благоговение: звездното небе над мене и нравственият закон в мене.“ Ако това е най-доброто, което имат, то те са за съжаление, защото не мога да намеря никакъв смисъл в него. Над мене — дори и да се покатеря на най-високото дърво, не виждам това, което те наричат звезди; а в мене — зная само, че всичко е така, както е. Какво означава повелята: Трябва да бъде? Или може би има още нещо, което дори ние не можем да разберем?