— Със заместник-директора на Московската криминална милиция.
— Нима в случая вече трябва да се намеси и МУР?
— Може би да. Може би не. Засега не знам. Той е мой стар приятел… Историята се прави от архиварите. Какво ще рече това?
— А нима не е истина? Известните хора в този свят извършват подвизи или престъпления, но споменът за тях се запазва в архивите… Тези думи са парола, ако знаете смисъла на това понятие.
Турецки се засмя.
— Знам го, естествено, още от университета. Условна фраза за извънредни обстоятелства. А вие откъде го научихте?
— Също от университета, само че един друг спецкурс. През войната бях началник на полковото контраразузнаване.
— Я виж ти! СМЕРШ8?
— Да, тогава се наричаше така.
— Но директният път от тези части е кадрова работа в Държавна сигурност?
— Навярно е било така. Обаче през четиридесет и четвърта година бях ранен и с медицинска комисия бях демобилизиран по непригодност за военна служба. Тогава си мислех, че не ми е провървяло. А сега си давам сметка, че напротив, извадил съм голям късмет! Излекувах се, завърших минно-геоложкия, търсих диаманти в Мирное. А по-късно дойдох в Норилск… Извинете, но трябва малко да полегна.
— Последен въпрос. Честно казано, сега нямам представа как ще се развият нещата, но не е изключено да ви се наложи още веднъж да разкажете всичко това пред следовател, който ще изготви протокол.
— Значи вие няма да сте този следовател?
— Не. В това дело мога да участвам само като свидетел. Ако бъде възбудено наказателно производство, при вас ще дойде друг следовател от Главна прокуратура. За да знаете, че го изпращам аз и да му се доверите, той ще ви каже същата парола: „Историята се прави от архиварите.“
— Е, така да бъде, щом като се налага.
— Безкрайно много ви благодаря, Владимир Семьонович.
Смирнов уморено се усмихна.
— Аз ви благодаря. Свалихте от плещите ми огромен товар и сам се нагърбихте с него. Не го забравяйте.
Пред касата за билети в централната агенция на Аерофлот се бе струпала огромна опашка от норилски отпускари, така че Турецки не виждаше начин да стигне до гишето и да си резервира място. Пък и наближаваше краят на работното време. Той тръгна към изхода със слабата надежда да завари някой началник от градските власти и да го помоли за съдействие, но неочаквано съгледа още една каса, пред която нямаше никой. Тук се продаваха билети за първа класа — един път и половина по-скъпи от другите, доста сериозна сума. Но нямаше друг изход, пък и хич не го беше грижа, че ще прибави към разноските на Дорофеев още неколкостотин хиляди рубли. Щеше да го понесе, нямаше да обеднее. Купи си билет за вечерния полет, отби се в хотела за багажа и успя да хване навреме електричката, която пристигаше на норилската аерогара Аликел точно преди извикването на пътниците за полета.
Но с това приключиха всичките му сполуки. Още докато преточваше от електричката към сградата на аерогарата, брулен от резките пориви на ледения вятър, той усети някакво лошо предчувствие, а когато нахълта в чакалнята, разбра, че усещането за надвиснала неприятност не го е подлъгало: цялата аерогара беше претъпкана с хора, желаещи да напуснат Норилск — с куфари и сакове, с деца в училищна и предучилищна възраст, дори с пеленачета. Седяха кой където бе намерил място — по стъпалата към горните етажи, в бюфета, върху багажните плотове и кантари или направо на пода, по тесните проходи между купчините багаж, пушеха в тясното пространство между двете двойни врати, отделящи залата от пистата, блеснала под ледените лъчи на яркото слънце.
— Норилск не приема — обясниха на Турецки няколко души. — Има страничен вятър. Московският самолет стои в Хатанга, а красноярският дори още не е излетял.
— И колко може да продължи това? — попита той.
В отговор те само се засмяха.
— Веднъж ми се наложи да чакам тук седем денонощия — обади се брадат мъж. — Наистина, беше през февруари, времето на най-силните бури. А сега вече е лято, може да чакаме най-много едно-две денонощия.
— Е, и това е нещо — отбеляза Турецки. — А иначе с какво друго бих могъл да замина за Москва?
— Голям образ си. С нищо. Има железопътна линия само до Дудинка.
— Защо? Може — намери се един специалист по въпроса. — От Дудинка с моторния кораб до Красноярск. А оттам вече е по-лесно да се замине със самолет.
8
„Смерш“ (съкратено от „Смърт на шпионите“) — съветското военно контраразузнаване през годините 1943–1945. — Б.пр.