— Не се тревожи — усмихна се тя. — Където и да е сега, тя те чака.
Беше четири и половина след пладне, когато Амаранта-Урсула излезе от банята. Аурелиано я видя да минава пред неговата стая в пеньоар с нежни дипли и намотана около главата кърпа вместо тюрбан. Последва я почти на пръсти, олюлявайки се от пиянството, и влезе в съпружеската спалня тъкмо когато тя разгърна пеньоара и уплашена отново го загърна. Направи безмълвен знак към съседната стая, чиято врата беше; открехната и където Аурелиано знаеше, че Гастон започваше да пише писмо.
— Върви си — каза безгласно.
Аурелиано се подсмихна, вдигна я през кръста с две ръце като саксия с бегонии и я просна по гръб в леглото. С грубо дръпване я освободи от туниката й за къпане, преди да смогне тя да му попречи, и надзърна в пропастта на една току-що измита голота, която нямаше ни един оттенък по кожата, ни ивичка от мъх, нито затънтена бенка, която той да не беше си представял в мрачините на други стаи. Амаранта-Урсула се защищаваше искрено с хитростите на мъдра самка, извъртайки плъзгавото гъвкаво и благоуханно тяло на невестулка, докато го удряше с колене и го дращеше по лицето с нокти, но без нито той, нито тя да издадат някаква въздишка, която да не би могла да се сбърка с дишането на човек, съзерцаващ бавно празничния априлски здрач от разтворения прозорец. Това беше една свирепа борба, една битка до смърт, която обаче изглеждаше лишена от всякакво насилие, защото се състоеше от изкълчени нападения и призрачни изплъзвалия, бавни, предпазливи, тържествени, тъй че между едното и другото имаше време петуниите отново да разцъфнат и Гастон да забрави мечтите си на въздухоплавател в близката стая, сякаш те бяха двама любовници-неприятели, които се мъчеха да се примирят в дълбините на прозирно езеро. В грохота на ожесточеното и достолепно боричкане Амаранта-Урсула разбра, че грижливостта на нейното мълчание е толкова ирационална, че би могла да разбуди съмненията на близкостоящия съпруг много повече, отколкото трясъците на война, които се мъчеше да избегне. Тогава започна да се смее със стиснати устни, без да се отказва от борбата, но се защищаваше с лъжливи хапания и малко по малко развиваше тялото си, докато и двамата осъзнаха, че са едновременно противници и заговорници и борбата се изроди в условно палуване и нападенията станаха милувки. Изведнъж, почти на игра, сякаш в едно от лудуванията Амаранта-Урсула занемари защитата и когато понечи да се възпротиви, уплашена от онова, което сама бе направила възможно, беше вече прекалено късно. Едва смогна да протегне ръка, да потърси слепешком кърпата за лице и да я пъхне като затулка между зъбите, за да не бликнат котешките писъци, които вече раздираха вътрешностите й.
Пилар Тернера умря в лиановия стол-люлка една празнична нощ, както надзираваше входа на своя рай. Съобразно сетната й воля, погребаха я без ковчег, седнала в люлеещия се стол, който осем мъже спуснаха с въжета в огромна дупка, изкопана в средата на танцовата площадка. Мулатките, облечени в черно, избледнели от плач, стъкмиха набързо погребални почести, докато си сваляха обеците, гривните и пръстените и ги хвърляха в ямата, преди да я запечатат с каменна плоча без име и дати и да сложат отгоре й възвишение от амазонски камелии. После изтровиха животните, затвориха вратите и прозорците с тухли и хоросан и се пръснаха по света с дървените си сандъци, облицовани отвътре с щампи на светии, многоцветни илюстрации от списания и снимки на мимолетни годеници, далечни и фантастични, които серяха диаманти или ядяха людоеди, или бяха короновани царе на картите в открито море.
Това бе краят. В гроба на Пилар Тернера, между псалми и нанизи с мъниста на брантиите, гниеха останките от миналото — малкото останали, след като каталанският мъдрец разпродаде книжарницата и се завърна в средиземноморското село, където се бе родил, разгромен от носталгията по една упорита пролет. Никой не бе могъл да предусети неговото решение. Беше пристигнал в Макондо в блясъка на банановото дружество, бягайки от една от многото войни, и не му бе хрумнало нищо по-практично, освен да обзаведе оная книжарница за старопечатни книги и оригинални издания на разни езици, които случайните посетители боязливо поотгръщаха, сякаш бяха книги от бунище, докато чакаха ред да им изтълкуват сънищата в отсрещната къща. Половин живот стоя в горещата задна стаичка, където въртулеше изящническото си писание с теменужено мастило върху листове, които късаше от училищни тетрадки, без дори никой да узнае с положителност какво пише. Когато Аурелиано се запозна с него, той имаше два сандъка пълни с ония шарени страници, които някак си го караха да мисли за пергаментите на Мелкиадес, и оттогава, докато си замине, бе напълнил трети сандък, тъй че разумно беше да се мисли, че не е правил нищо друго по време на престоя си в Макондо. Единствените хора, с които се свърза, бяха четиримата приятели, на които смени срещу книги пумпалите и хвърчилата, и ги тури да четат Сенека и Овидий, когато още бяха в първоначалното училище. Отнасяше се към класиците подомашному свойски, като че ли всички някога са били негови съквартиранти, и знаеше много неща, които просто не трябва да се знаят, например, че свети Августин носел под расото си вълнено сетре, което не свалил четиринайсет години, и че Арналдо де Виланова82, нигромантът, от дете станал полово безсилен, заради ухапване от скорпион. Неговият плам към писаната дума беше изтъкан от тържествено уважение и сплетнишка непочтителност. И собствените му ръкописи не бяха пощадени от тази двойнственост. След като научи каталански, за да ги превежда, Алфонсо пъхна свитък страници в джобовете си, които винаги пълнеше с изрезки от вестници и учебници по редки занимания, и една нощ ги изгуби в дома на момиченцата, които от глад лягаха с мъже. Когато мъдрият дядо се научи, вместо да вдигне очакваната разправия, подхвърли, примирайки от смях, че това било естествената участ на литературата. В замяна нямаше човешка сила, способна да го убеди да не отнася трите сандъка, когато се завърна в родното си село, и се отпуши в картагенски хули срещу надзирателите по железницата, защото опитваха да ги пратят като товар чак докато издействува да ги вземе със себе си във вагона за пътници. „Светът съвсем ще я оплеска — каза тогава — в деня, когато хората тръгнат да пътуват първа класа, а литературата — в товарен вагон!“ Това бе последното, което го чуха да казва. Бе прекарал черна седмица с последните приготовления за пътуването, тъй като с приближаването на часа настроението му се разваляше и намеренията му се залутваха, а нещата, които слагаше на едно място, се появяваха на друго, обсаден от същите домашни духове, които измъчваха Фернанда.
82