Тази тишина таеше огромна безотговорност към всяко задължение, изронване на всички мои ценности. Страстната ми вяра в реда, пренебрежението ми към причините или последствията заради осенението и прозрението, чувството, че умението и работливостта имат свое място във всеки свят — всички тези и редица други мои убеждения бяха пометени едно по едно. Видях как романът, който в годините на моята зрелост беше най-въздействащото и най-благодатно средство за предаване на мисли и чувства от едно човешко същество на друго, започна да се подчинява на едно механично и комунално изкуство, което, независимо дали в ръцете на холивудските търгаши или на идеалистите, съумяваше да отразява само най-банални мисли и примитивни чувства. В това изкуство думите бяха подчинени на картинката, а характерите биваха принизявани до неизбежната първа предавка на масовото съпричастие. Още в 1930 година предчувствах, че звуковото кино ще направи дори най-четения романист не по-малко архаичен от нямото кино. Хората все още четяха, макар и само книгата на месеца, избрана от професор Канби108 — любопитни деца ровичкаха из помията, която господин Тифани Тейър109 изливаше върху книжарските лавици на бакалниците, — но имаше нещо унизително обидно и за мен то стана почти натрапчиво чувство, да гледам как силата на писаното слово бива подчинявана от друга, по-крещяща, по-груба сила.
Описаното по-горе дава представа за онова, което ме преследваше в дългата нощ — не можех нито да го приема, нито да се боря с него, то сякаш изличаваше всички мои усилия, така както големите универсални магазини съсипаха дребния търговец, външна сила, непобедима…
(С усещането, че изнасям лекция, аз поглеждам часовника пред себе си върху катедрата, за да преценя колко минути ми остават…)
Та когато стигнах до този период на мълчание, бях принуден да взема мярка, до която никой не прибягва доброволно: длъжен бях да мисля. Господи, колко беше трудно! Да местя грамадни сандъци с тайно съдържание. Изтощен, през първата почивка се запитах дали изобщо бях мислил преди. След много време стигнах до следните изводи, така както ги записвам тук:
1) Че съм мислил извънредно малко, освен върху проблемите на своя занаят. Двайсет години друг човек е бил моята интелектуална съвест. Едмънд Уилсън.
2) Че друг човек въплъщаваше моето усещане за „достоен живот“, макар да го бях видял само веднъж през последните десет години и оттогава спокойно можеше и да са го обесили. Той работи в кожарската търговия из Северозапада и би му станало неприятно, ако спомена името му тук. Но в трудни обстоятелства се опитвах да отгатна какво би помислил той, как би постъпил той.
3) Че един трети мой връстник ми е бил художествена съвест — не бях подражавал на неговия привлекателен стил, защото собственият ми стил, такъв, какъвто е, се изгради, преди той да отпечата нещо свое, но в тежки моменти неудържимо ме притегляше.
4) Че четвърти човек бе започнал да се разпорежда в отношенията ми с други хора, когато тези отношения потръгваха добре: какво да направя, какво да кажа. Как да направя хората поне за кратък миг щастливи (като се противопоставя на теориите на мисис Поуст110 да се държим така, че прилагайки системна вулгарност, да поставяме другите в крайно неудобно положение). Това страшно ме объркваше и будеше у мен желание да избягам вън и да се напия, но този човек познаваше играта, изучил бе правилата й и я беше овладял, и неговата дума тежеше пред мен.
5) Че през тези десет години едва ли съм притежавал политическа съвест, освен като ироничен примес в моите писания. И новият ми интерес към обществената система, в която се налагаше да съществувам, се възроди благодарение на един много по-млад от мен човек, който ми отвори очите с биле от страст и свеж въздух.
Така че не съществуваше вече мое „аз“ — нямаше основа, върху която да градя своето самоуважение, — ако изключим неограничената ми работоспособност, която, изглежда, също вече не притежавах. Особено е чувството да нямаш същност — да си като малко момченце, оставено само в голяма къща, което знае, че ето най-после може да направи всичко, което си поиска, а открива, че нищо не иска…
(Часовникът показва, че времето ми е изтекло, а аз едва съм се докоснал до темата. Гризат ме съмнения дали това представлява интерес за другите, но ако някой пожелае да научи още, останаха ми маса неща за казване и редакторът ще прецени. А ако ви е дотегнало, признайте си, само не прекалено високо, защото имам чувството, че някой, не съм сигурен кой, дълбоко е заспал — някой, който би могъл да ми помогне да поддържам висок работния си градус. Във всеки случай не бог.)
108
Хенри Сайдъл Канби (1878–1954) — професор в Йейлския университет, критик. В периода 1924–1936 — главен редактор на „Сатърди Ривю ъв Литерачър“, списание, присъждало месечна награда за най-добра книга.
110
Емили Поуст (1872–1960) — американска журналистика. Тук авторът има предвид нейната книга „Етикетът“ (1922), в която Поуст категорично разграничава кое е „прието“ и кое „не е прието“ в изисканото общество. От 1931 година Емили Поуст води радиопредаване, а от 1932 и рубрики в няколко вестника по въпросите на „истинския вкус“.