Выбрать главу

Това решение отприщи в мен буен прилив на енергия, като всяко едновременно истинско и ново нещо. За да положа някакво начало, грамадата писма, очакваща ме вкъщи, щеше да бъде изсипана в кошчето за смет веднага щом се върнех, писма с искания срещу нищо — да изчета ръкописа на някой си, да прокарам стихотворение на друг, да говоря без хонорар по радиото, да съчиня предговор, да дам интервю, да пооправя сюжетната линия на еди-коя си пиеса, да помогна в разрешаването на дадена домашна бъркотия, да изпълня важно или милостиво дело.

Шапката на фокусника беше празна. Дълго време ваденето на чудеса от нея беше просто въпрос на сръчност на ръцете, но сега, ако сменим метафората, завинаги отпадах от вложителите във фонда за помощи на непълноценните.

Долното ми озлобление напираше неудържимо. Почувствах се като мъжете с малки лъскави, очички, които бях виждал преди петнайсет години по маршрута на крайградската влакова линия от Грейт Нек — мъже, които нехаеха дали утре светът ще се катурне в хаоса, стига да оцелеят техните къщи. Сега бях неотделим от тях, един от пригладените типове, дето казват:

„Съжалявам, но бизнесът си е бизнес.“

Или:

„Трябвало е да помислиш за това, преди да загазиш.“

Или:

„Не ме търси за тази работа.“

И усмивката — ах, аз също ще си изработя такава усмивка. Още я изпипвам тая усмивка. Тя трябва да съчетава най-добрите отличителни белези на хотелския управител, на старата обиграна светска хиена, на директора на скъп пансион в деня на родителските посещения, на негъра — пиколо в асансьора, на педераста, дето ти върти очи, на продуцента, откупващ правата над сценария ти за половината от пазарната му цена, на обучената милосърдна сестра, постъпваща на нова работа, на голото момиче, позиращо за първи път, на обнадеждената статистка, неочаквано попаднала в предния план на камерата, на балерината с възпален палец и, разбира се, сияйната любеща добрина на всички онези между Вашингтон и Бевърли Хилс, които са принудени да съществуват благодарение на разкривените си сурати.

И също гласът — работя с учител над гласа си. Когато го усъвършенствам, ларинксът не ще издава дори обертон различие от убеждението на моя събеседник. Тъй като гласът ми ще бъде призован главно за да озвучава думичката „да“, ние с моя учител (адвокат) съсредоточихме усилията си върху нея, но в допълнителни уроци. Уча се да влагам в нея онова вежливо презрение, което оставя хората не само с чувството, че далеч не са добре дошли, но и дори че са ми непоносими и през цялото време са обект на непрекъснат унищожителен анализ. Тези моменти, разбира се, няма да съвпадат с усмивката. Тя ще бъде изключителната привилегия на онези, от които нищо не мога да получа, изчерпаните старци или безогледните младежи. Те няма да се засегнат — какво, по дяволите, и без това с тях обикновено всички разговарят тъй.

Но стига толкова. Въпросът не е несериозен. Ако сте млад и изпитвате желание да ми пишете, за да ме помолите да се срещна с вас, та да научите как се става меланхоличен автор на произведения за емоционалното изчерпване, често спохождащо писателите в зенита им — ако сте толкова млад и толкова плиткоумен, та да го направите, аз просто няма да отговоря на писмото ви, освен ако не сте роднина на някой наистина богат и влиятелен човек. И ако умирате от глад под моя прозорец, бързо ще изляза и ще ви подаря усмивката и гласа си (но няма да ви подам ръката си), и ще се помотая около вас, докато някой се изръси с една монета, за да извика по телефона линейка, ще го направя, но ако си мисля, че сте подходящ за сюжет.

Най-после станах само писател. Човекът, който упорито се бях опитвал да бъда, се превърна в такъв товар, че просто го „разкарах“, без да изпитвам по-силно угризение от негърката, която разкарва съперницата си в събота вечер. Нека добряците си бъдат добряци — нека търсените лекари издъхват на поста си със своята едноседмична отпуска в годината, която могат да посветят на оправянето на домашните си неразбории, и нека лекарите без клиентела се боричкат за пациенти за по долар на преглед; нека войниците гинат и нека влизат право във Валхалата112 на своята професия. Такъв е договорът им с боговете. Писателят не се нуждае от такива идеали, освен ако сам не си ги съгради, а вашият Фицджералд ги е зарязал. Старият блян да бъде цялостен човек в традицията Гьоте-Байрон-Шоу, към която да привнесе американски размах, някаква комбинация между Дж. П. Морган113, Топъм Боклерк114 и свети Франциск Асизки, беше изхвърлен върху купчината от ненужни вехтории, при защитните раменни подложки, използвани веднъж за ръгби мача на принстънските първокурсници, и при офицерската барета от униформата на европейските експедиционни корпуси, която така и не стигна до Европа.

вернуться

112

Валхала — в норвежката митология храм на бог Один, в който той приема душите на падналите в бой герои.

вернуться

113

Джон Пиърпонт Морган (1837–1913) — американски финансов магнат.

вернуться

114

Топъм Боклерк (1722–1795) — английски философ — рационалист.