От шестнайсетгодишния Отис Ормонд, на когото оставаше да учи още две години в Хил Скул, до Дж. Рийс Стодард, над чието бюро вкъщи висеше диплома от Юридическия факултет на Харвард, от малката Маделин Хоуг с прическа, все още стояща странно и несигурно на главата й, до Беси Макрей, която от прекалено дълго време неизменно беше душата на компанията — повече от десет години, — тази бъркотия бе не само центърът на сцената, но и единствено онези, които влизаха в нея, можеха да я разгледат напълно.
Музиката спира с извивка и гръм. Двойките си разменят изкуствени и вяли усмивки, повтарят на шега „ла-де-да-да дум-дум“ и над избухналите ръкопляскания се издига врява от момичешки гласове.
Двама-трима разочаровани младежи в центъра на дансинга, уловени точно в момента, когато са се канили да отнемат нечия партньорка, се оттеглят до стената апатично, тъй като тези летни увеселения не са като бурните коледни балове — те се считат просто за умерено задушевни и вълнуващи. На тях даже младите семейни двойки стават и изпълняват старинни валсове и ужасяващи фокстроти за снизходително удоволствие на още по-младите си братя и сестри.
Уорън Макинтайър, който посещаваше от време на време Иейлския университет и който в момента се оказа един от клетите самотници, бръкна в джоба на смокинга си за цигара и излезе на просторната полутъмна веранда, където по масите се бяха пръснали разни двойки и изпълваха обкичената с фенери нощ с неясни думи и мъглив смях. Той кимна на някои от по-малко вглъбените и докато минаваше край всяка от двойките, в мислите му изплуваха разни полузабравени истории, тъй като градчето беше малко и миналото на всеки представляваше отворена книга за всички. Тук бяха например Джим Стрейн и Етъл Димоурест, неофициално сгодени от три години. Всички знаеха, че щом Джим успее да се задържи на някоя работа повече от два месеца, тя ще се омъжи за него. И въпреки всичко какъв отегчен вид имаха и двамата и колко уморено Етъл гледаше Джим, сякаш се чудеше защо е трябвало да увива бръшляна на своите чувства около толкова паянтова топола.
Уорън беше на деветнайсет години и се отнасяше някак със съжаление към онези свои приятели, които не бяха учили в колежи на Изток. Но като повечето момчета се хвалеше ужасно много с момичетата от родния си град, когато се намираше далеч от него. Тук беше още Дженевив Ормонд, която посещаваше редовно всички балове, домашни забави и футболни мачове в Принстън, Иейл, Уилямс и Корнел; както и чернооката Робърта Дилън, която сред връстниците си бе не по-малко известна от Хайръм Джонсън1 или Тай Коб2 и, разбира се, Марджори Харви, която, освен дето имаше лице на фея и смайващо зашеметяващ език, си бе спечелила заслужената слава, че на последния бал в Ню Хейвън направила пет последователни цигански колела.
Уорън, израснал срещу дома на Марджори, отдавна беше „луд по нея.“ От време на време тя като че ли отвръщаше на чувствата му със слаба признателност, но след като го бе подложила на своя безпогрешен тест, му беше казала сериозно, че не го обича. Същността на теста й се състоеше в това, че когато се намираше далеч от него, тя го забравяше и ходеше с други момчета. Това действаше много обезкуражаващо на Уорън, особено при положение, че Марджори през цялото лято пътуваше насам-натам и първите два-три дни след всяко нейно завръщане той намираше масата в антрето на семейство Харви отрупана с писма, адресирани до нея с различни мъжки почерци. Не стига това, ами и през целия август й гостуваше братовчедка й Бърнис от Оу Клер и беше невъзможно да я види насаме. Вечно трябваше да обикаля и да търси някой, който да се погрижи за Бърнис. С изтичането на месеца това ставаше все по-трудно.
Колкото и да боготвореше Марджори, Уорън трябваше да признае, че братовчедка й „малко издишаше“. Беше хубава, с тъмна коса и румено лице, но по време на танците беше скучна. Всяка събота той се чувствуваше задължен да изкара по един дълъг и тежък танц с Бърнис, за да достави удоволствие на Марджори, но никога не бе изпитвал друго освен отегчение, когато беше с нея.