Декември 1940 г.
Моят роман е тайна, така поне се надявам. Мисля, че едно от добрите правила е, когато пишеш нещо, да не говориш за него, докато не го свършиш. В противен случай губиш нещо от произведението. То никога вече няма да ти принадлежи напълно.
Никога не критикувам някого заради неуспехите му — в живота има твърде сложни ситуации, — но към липсата на усилие съм безпощаден.
Не унивай от това, че разказът ти не е първа класа. Същевременно няма и да те окуражавам, защото, ако искаш да направиш нещо на този свят, трябва сама да преодолееш препятствията по пътя си и да се поучиш от собствения си опит. Никой не е станал писател само защото го е искал. Ако имаш да кажеш нещо — нещо, което смяташ, че никой преди теб не е казвал, трябва да го усещаш страшно силно в себе си; така накрая ще съумееш да го изразиш по начин, който никой преди теб не е намирал. И тогава онова, което имаш да кажеш, и начинът, по който го казваш, се сливат в едно цяло — сливат се така неотделимо, че сякаш са били създадени заедно…
Още малко проповед: това, което чувствуваш и върху което размишляваш, само ще си намери нов стил. Хората често се възхищават от „новия стил“ на даден писател, но това е така, защото те си мислят, че говорят само за стила, докато всъщност говорят за стремежа една нова идея да бъде предадена с такава сила, която да притежава оригиналността на мисълта. Писателството е ужасно самотно занимание и както знаеш, аз не исках ти да се впускаш в него, но щом така си решила, нека още в началото знаеш тези неща, които аз успях да разбера едва след години.
Да пишеш добре, е все едно да плуваш под водата със затаен дъх.
Изводът е следният: няма да получиш нито финансова независимост, нито безсмъртие. Но ще постъпиш умно, ако се опиташ да го публикуваш дори и без хонорар, дори и само в някое студентско списание. Така ще получиш чувството за собствено литературно съществование и ще се сближиш с други, които се стремят към същото. Що се отнася до самия процес на писане, аз мога да ти помогна само донякъде. Според мен, за да можеш да твориш стегната проза, трябва поне да си се опитал, ако ще и безуспешно, да напишеш хубав сонет, да си чел кратките драматични стихотворения на Браунинг и т.н. — но това беше моят собствен подход към прозата. Твоят може да бъде по-друг, както беше по-друг подходът на Ърнест Хемингуей. Не бих написал това дълго писмо, ако не бях почувствувал, под приповдигнатата мелодичност на твоето повествование, следи от истински ритъм, който носи клеймото на Скоти. На разказа ти все още му липсва правдивост — читателят би казал: „Е, и какво от това?“ Но когато в някой необикновен миг пожелаеш да опишеш нещо тайно, интимно — не скандала, не онова, което се говори, а същността, причината за това, което се е случило на някой студентски бал или след него, тази правдивост може би сама ще дойде при теб — и тогава ще разбереш как е възможно дори зашеметеният от големия град лапландец да почувствува необходимостта да влезе в някой от бижутерските магазини „Картие“.
Повечето ми връстници се захванаха сериозно за работа не на двадесет и две, а на двадесет и седем, тридесет години, та и по-късно, като междувременно бяха опитвали какво ли не — от журналистиката и учителството до скитането по моретата като най-обикновени моряци и сражаването по военните фронтове. Поетичният талант, какъвто до голяма степен е моят, обикновено съзрява рано. Докато белетристичният зависи от други фактори — нужни са асимилиране и внимателен подбор на материала или, казано по-просто, трябва да имаш какво да кажеш и да намериш интересен, интелигентен начин да го кажеш.
Чака ме тежка работа с този сценарий и вероятно няма да мога да ти пиша дълги писма, преди да започне годината във Васар200. Прочетох разказа в „Колидж базар“ и много го харесах. Използувала си някои чудесни нови похвати и единственият му недостатък е, че не е добре балансиран, което е характерно за многократно преработваните творби. За да се получи хубав разказ, той трябва да бъде написан наведнъж или най-много на три етапа — зависи от дължината му. Триетапният разказ трябва да бъде написан за три последователни дни, после един или два дни за корекция — и готово. Естествено това е идеалното положение — човек често се натъква на препятствия, с които трябва да се пребори, но, общо взето, когато работата над разказа се проточи, когато го пишеш трудно (а това става, когато нямаш ясна концепция и съответно цялата ти конструкция се обърква), после не се чете с лекота.
200