Той разказал за тревогата и отчаянието, за ужасните моменти, които едно семейство преживява при подобни обстоятелства, за напразните усилия, които положили в Америка, и накрая за надеждата, че една промяна на обстановката ще й помогне — затова той прекосил подводната блокада и довел дъщеря си в Швейцария.
— … на борда на американски кръстосвач — пояснил той не без известна гордост. — Успях да уредя това, защото ми провървя. И позволете ми да добавя — усмихнал се той скромно, — защото, както казват: парите нямат значение.
— Нямат, разбира се — съгласил се сухо доктор Домлер.
Той усещал, че човекът, който стои пред него, крие нещо, чудел се какво и защо. Или ако греши в подозренията си, защо тогава тази елегантна мъжка фигура в спортен костюм, отпусната небрежно в креслото, създава в стаята такава фалшива атмосфера? Във февруарския ден витаела трагедия, сякаш били пречупени крилата на птиче, извършената злина почти прозирала зад настроението в стаята.
— Бих желал… да поговоря с нея, поне няколко минути — казал Домлер на английски с чувството, че така ще се приближи повече до Уорън.
Няколко дена след като Уорън оставил дъщеря си и се завърнал в Лозана, докторът и Франц вписали в картона на Никол:
„Diagnostic: Schizophrenie. Phase ai’gue en decrois-sance. La peur des hommes est un symptome de la maladie, et n’est point constitutionnelle… Le pronostic doit rester reserve.“11
Зачакали с нарастващ интерес посещението на мистър Уорън; той обещал, че ще дойде повторно, а дните минавали.
Уорън се бавел. След две седмици доктор Домлер му писал. Тъй като Уорън продължил да мълчи, той извършил нещо, което в ония дни било une folie12, и телефонирал в „Гран Отел“ във Верве. От прислужника му той научил, че мистър Уорън си стягал багажа да отплува за Америка. Но доктор Домлер знаел, че четиридесетте швейцарски франка за телефонния разговор ще се впишат в регистъра на клиниката, кръвта на дедите му от почетната стража на Тюйлери кипнала и — Уорън бил принуден да вземе слушалката.
— Абсолютно необходимо е — трябва да дойдете. От това зависи здравето на дъщеря ви. Не мога да поема отговорност.
— Но, докторе, нали точно затова сте там. Викат ме да се върна по спешност.
Доктор Домлер никога не бил водил такъв далечен телефонен разговор, обаче отправил искането си тъй ултимативно, че притиснатият до стената американец отстъпил. Половин час след повторното си пристигане край Цюрихзее Уорън капитулирал: широките му рамене се затресли от ридания под добре ушития костюм, очите му се зачервили като слънцето над Женевското езеро и ужасната история изплувала наяве.
— Не знам как се случи — казал той с пресипнал глас. — Не знам… не знам как. Когато майка и почина, тя беше още мъничка и идваше в леглото ми всяка сутрин, понякога спеше при мен. Мъчно ми беше за бедното дете. След това, където и да ходехме, с кола или с влак, държахме ръцете си. Тя често ми пееше. Казвахме си: „Сега целия следобед няма да обръщаме внимание на никой друг — ще бъдем само двамата“ или: „Тази сутрин си моя и аз съм твой.“ — В гласа му прозвучаха нотки на горчив сарказъм.
— Хората казваха — каква чудесна двойка, баща и дъщеря, бяха готови да се просълзят. Бяхме едва ли не като любовници — и в един момент наистина станахме любовници. Десет минути след като се случи, аз бях готов да се застрелям, но, изглежда, до такава степен съм пропаднал, че нямах и кураж да го сторя.
— Какво стана после? — запитал доктор Домлер и отново си спомнил за Чикаго и за бледния, тих джентълмен с пенсне, който дошъл да го види в Цюрих преди тридесет години. — Това продължи ли?
— О, не! Тя почти… тя изведнъж стана затворена. Само казваше: „Няма нищо, няма нищо, татко. Няма значение.“
— Имаше ли последствия?
— Не. — От него се изтръгнало конвулсивно стенание и той издухал носа си няколко пъти.
— Само че сега има твърде големи последствия.
След като Домлер чул цялата история, той се облегнал със средноборжуазно доволство в креслото зад бюрото и си казал наум: „Селяк!“ В продължение на двадесет години той твърде рядко си позволявал подобни преценки. След това добавил гласно:
— Препоръчвам ви да прекарате нощта в някой хотел в Цюрих и да дойдете да се видим пак утре преди обед.
— А след това?
Доктор Домлер разперил многозначително ръце.
— Чикаго — посъветвал го той.
11
Диагноза: шизофрения. Остра фаза, намаляваща по интензивност. Страхът от мъжете е болестен симптом, а не вроден… Предположения за по-нататъшното развитие на заболяването не могат да се правят (фр.). — Б.пр.