— Труповете ли? — попита Мамаев.
— Ами да. Всъщност какво е трупът, ако се подходи рационално? Това са бъбреци и други органи, очна роговица. Дори кръв. Да, господин Мамаев, дори кръв. Знаете ли, че до шест часа кръвта на убит човек е годна за преливане? И аз не знаех. А се оказва, че е годна. Интересно ли ви е това, което разказвам?
— Продължавайте.
— И веднъж хората на полевия командир Иса Мадев заловиха група наши медици. Те ги бяха следили, правили снимки и видеозаписи. Искали да предадат тези материали в ОССЕ5 и да организират пресконференция. За да кажат на целия свят: „Не чеченците са звяр, а руснаците са по-лоши и от зверове.“ Какво да ги правиш? Изостанали хора. Заповядаха на моята група да ликвидира проблема.
— Да освободи медиците?
— Да ликвидира проблема. За това ни дадоха БТР го натъпкаха до люка с мини и гранати. Заповедта беше, да се унищожи бандата на Мадуев и всички, които те са заловили. Ето тази заповед не изпълнихме. Изпълниха я други — добавих, за да бъда не само откровен, но и обективен.
— Как казахте, че се е наричала програмата?
— Не сте ли чули? Пишеше във всички вестници.
— Не се правете на клоун.
— Програмата се наричаше „Помогни на другаря си.“
Мамаев отпи от шишенцето си, запали нова цигара и оцени разказа ми:
— Интересна история.
— Сигурен бях, че ще ви хареса. Но най-интересното в нея не е това, за което си помислихте. Друго, господин Мамаев. Най-интересното е, че само малка част от органите, получени при реализацията на програмата, попадаха в нашите болници. Къде отиваха останалите? Кой знае! Може би знаеше генерал-майорът, който ръководеше програмата на място. Уазката му попадна на мина. Вероятно успя да научи командващият армията, генерал-лейтенант. По негова заповед беше проведено разследване. Вертолетът му се взриви. Навярно знаеше още един генерал-лейтенант. В Москва. Той се застреля. Трябвало е да нарекат програмата „Помогни на задграничния си приятел“. От обикновените хора за нея вече знаем само ние. А сега вече — и вие. За което и ви поздравявам.
— За какво ме поздравявате? — мрачно се поинтересува Мамаев.
— Не разбирате ли? За това, че попаднахте на такъв откровен човек като мен. Не е изключено да съм ви спасил живота. Защото вие щяхте да ровите до дупка около нас и неволно да разкриете интереса си към тази отдавнашна история. Сега разбрахте ли какви сме ние?
— Да.
— И какви сме?
— Наемници. Това не е оценка, Сергей Сергеевич. Просто констатирам факта. Вашата история е обикновена до баналност. Детайлите са без значение. Ако държавата не използва хора като вас, използват ги други сили. Както разбирам, няма да ми кажете какво сте правили в Мурманск?
— Нищо не сме правили.
— В езерото са намерили четири трупа.
— Какво говорите? Какви страсти!
— Имам работа за вас. Знам обичайния ви хонорар. По петдесет хиляди долара на всеки. Авансово и кеш. Съгласен съм.
— Звучи примамливо — казах аз. — Въпросът е каква е тази работа.
— Искам да ме охранявате.
— От кого?
— Вие знаете от кого.
— Така не става — заявих аз. — Това не е делови разговор. В деловия разговор не бива да има неясноти. Нещо знам, нещо не знам. И ще свърши така, че ще ви охраняваме от някакъв съвсем страничен човек.
— Прекрасно знаете от кого ми трябва охрана — повтори Мамаев с нотки на раздразнение. — От Калмиков.
— Сигурен ли сте, че Калмиков иска да ви убие?
— Да, по дяволите, сигурен съм! Наемате ли се?
— Не.
— Кажете си цената.
— Проблемът не е в цената. Никога не се заемаме с работа, която не можем да изпълним. Тази работа не можем да изпълним. Ако той е решил да ви убие, ще ви убие.
На твърдото грубо лице на Мамаев се появи презрителна насмешка.
— Няма нужда да ме плашите — мрачно ме посъветва той. — Не съм от плашливите.
— Господин Мамаев, виждам ви за пръв път в живота си. За какво ми е да ви плаша? Казах само това, което казах. Ако Калмиков е решил да ви убие, можете да приемате съболезнования. Ние не можем да му попречим.
— Можете.
— За това има само един начин.