Но не се наложи да лъжем много. Служебната карта на ръководителя на рехабилитационния център веднага настрои дружелюбно полковника, старши научен сътрудник от архива. Той съчувствено разпита за дейността на центъра и нареди да ни дадат папката с досието на военнослужещия Константин Игнатиевич Калмиков.
Съдържанието на папката поразяваше с лаконичността си.
„Роден през 1956 година в Ташкент. Родителите му загинали през 1966 година по време на земетресението. Израснал в детски дом в Рязан.
1973–1977. Рязанското училище на ВДВ7. Дипломирал се с отличие.
Произведен в чин лейтенант.
1977–1979. Московски военен окръг, в.п. №… Предсрочно произведен: старши лейтенант, капитан.
1979–1981. Обучение във Военната академия на Съветската армия, Втори факултет. Произведен в чин майор.
1981–1984. Демократична република Афганистан. Разузнавателното управление на 40-а армия.
Атестации. Характеристики. Награди: медал «За храброст» и орден «Червена звезда» — 1982, боен орден «Червено знаме» — 1983 година.“
И накрая:
„15 декември 1984 година — изчезнал безследно.“
— Рехаво — оцених аз. — Защо?
— Нашите досиета в този архив, струва ми се, също не са много дебели — предположи Док.
Седяхме в читалнята на архива. Освен нас имаше само някакъв дядка с три реда орденски лентички на цивилното сако. Той се беше настанил на ъгловата маса, отрупана с архивни папки, увлечено преглеждаше документите, водеше си бележки в дебела тетрадка, доволно потриваше ръце и пак се задълбаваше в миналото.
В читалнята се появи полковникът-архивар, приседна до старчето, доброжелателно поговори с него, после се приближи към нас.
— Последният — кимна той към старчето. — Ветеран, описва бойния път на своя полк. Преди всички маси бяха заети от ветерани. Остана само той. Стигнал е до четиридесет и трета година, сега форсира Днепър. Дай боже да стигне до Берлин. Е, какво ориентирахте ли се?
— Още повече се оплетохме — призна Док.
Полковникът прегледа досието на Калмиков и озадачено поклати глава.
— Амнезия, казвате? Не знам, не знам. Тази амнезия може да има и друго име. Не ви е лесен пациентът. Никак не е лесен. На двадесет и три години капитан, на двадесет и пет — майор.
— След академията винаги дават предсрочно поредното звание — напомни Док.
— В академията учат пет години, а не две — възрази полковникът. — Втори факултет. Много интересно.
— Кое ви се струва интересно? — проявих аз вежливо любопитство.
— Академията на Съветската армия — това е Академията на Главното разузнавателно управление при генщаба, млади хора. А втори факултет е източният. Там подготвят кадри за работа в Азия и в Близкия и Средния изток. Четиридесета армия. Разузнавателното управление. Осемдесет и първа година. Много, много интересно. Май започвам да разбирам каква е работата.
— Просветете ни — помоли Док.
— Ще черпите ли една бутилка?
— Две — каза Док.
— Три — бързо го поправих аз.
— Пошегувах се — подсмихна се полковникът. — Исках да проверя доколко е важно за вас. Виждам, че е важно. Почакайте, трябва да уточня нещо.
Той се прибра в кабинета си, след половин час се върна и удовлетворено съобщи:
— Всичко е правилно. Така и си мислех. Ключът е тук — той посочи номера на поделението, където служил Калмиков след военното училище. — Това е Чучково. Градче в Рязанска област. База на Шестнадесета бригада с особено предназначение. С нейни кадри е бил сформиран Триста и седемдесети отделен отряд на Спецназ. Част от офицерите влязла в спец поделенията „Зенит“ и „Гръм“, а по-късно — в „Каскада“. Чували ли сте за тях?
— Да — кимна Док. — „Зенит“ и „Гръм“ са щурмували двореца на Амин.
— Точно така. А „Каскада“ е работила в Афганистан от началото до края. Вторият ключ: разузнавателното управление на Четиридесета армия. Осемдесет и първа година. Какво се случи през осемдесет и първа година? Хайде, младежи! Какво имахме през осемдесет и първа година?