— Днес!
— Е, добре, добре. Днес да бъде. Не разбирам защо така нервничиш!…
В края на работния ден Мамаев му телефонира, за да разбере какво конкретно е направено. Секретарката каза, че генералът е заминал на някакво местопрестъпление. Мамаев нареди да му предадат, че чака неговото обаждане. Генералът му звънна в десет часа вечерта. Както и предполагаше Мамаев, нищо не беше направено, станало ЧП12 и генералът трябвало…
— Кога е станало чепето?
— В осемнадесет и петнадесет.
— А преди това? Време ли нямаше? Времето, питам, ли не ти стигна?
— Не ме притискай! — повиши тон генералът. — Това чепе ти идва дюшеш. Търсим твоя Калмиков. В Соколники е направен опит да отвлекат сина му.
Мамаев изстина.
— Опит? — попита той с внезапно паднал глас.
— Ами да. Провалил се е. Охранителят попречил.
— Какъв охранител?
— От някаква частна фирма. Случайно се оказал там. Дребен, заразата, ама действал ловко. Елиминирал двама биячи. А какво е станало после, засега е загадка.
— Какво е станало?
— Пет трупа. Пет! Какво става в Москва, какво става! Мурмански бандити от ОПГ на Гърка. Единият изгорял в джипа, на трима им извили вратовете. Като на пилета…
— Кой? Кой им е извил вратовете?
— Не се знае. Никой нищо не е видял. А пък самият Грък… Тук въобще е някаква дивотия.
— Каква дивотия, мамка му?
— Седял в колата на една алея. На петстотин метра от двора, където се случило всичко. Нашите оперативници не го открили веднага. После се обадил някакъв мъж, казал, че видял подозрителна кола. Хукнали там, а в нея Гърка. Най-вероятно е чакал да доведат момчето. И видимо се е развълнувал прекалено силно.
— И какво?
— Инфаркт.
— Инфаркт?!
— Да, представи си.
— Научихте ли кой е поръчал отвличането?
— От кого? Трупове! Няма как да ги разпиташ. Така че издирваме Калмиков. По подозрение в съучастие. Той може да знае на кого и защо е бил нужен синът му. Веднага щом го намерим, ще пуснем в ход твоите документи.
— По подозрение в съучастие — повтори Мамаев. — Аз, естествено, не ги разбирам вашите работи…
— Приятно е да се чуе — изсмя се генералът. — Поне някой не ги разбира. Щото, разбираш ли, всички други ги разбират!
— Но все пак знам някои неща — продължи Мамаев.
— Помниш ли какво стана на петнадесети септември в района на мурманската ИТК-6? Видя ли сводката?
— Е, видях я.
— Помниш ли какво имаше в нея?
— Е, помня. Четири трупа. На двамата професионално извити вратовете, а другите двама… Почакай. Почакай, Петрович! Какво искаш да кажеш?
— Нищо. Само едно. През този ден Калмиков е излязъл от лагера.
— Но… Но това е… Ама не, глупости! Инфарктът е съвпадение! Разбира се, че е съвпадение.
— Какъв инфаркт? — кресна Мамаев. — Вратовете им са извити, а не инфаркт!
— Разбрах — каза генералът. — Разбрах всичко. Обявявам „Залавяне“. Веднага. Има всички основания. Слушай, Петрович… Що за тип е твоят Калмиков, а? Откъде се е взел? Откъде се пръкна такъв?
Мамаев тресна слушалката, без да отговори.
Ама що за страна? Що за шибана страна! Никой нищо не иска да свърши. На никого нищо не можеш да поръчаш. На никого нищо, за никакви пари! Лагер — ето най-доброто политическо устройство за тази страна. Да, лагер!
Лагер! Лагер! Лагер!
Мамаев с големи усилия успя да се овладее и да се върне към нормалното мислене.
Пет трупа. Това е добре. Не са успели да разпитат никого. Също добре.
Гърка получил инфаркт. Този як, четиридесетгодишен бивол. Инфаркт. Ченгетата го открили вече мъртъв. Значи нищо не е успял да каже. Поолекна му.
Охранител. От частна фирма. Случайно се озовал там. Случайно?
Мамаев протегна ръка към телефона, за да звънне пак на генерала и да изясни какъв е тоя охранител, но се спря. Не бива.
Да поръча на Тюрин да направи справка? Не, също не бива.
Не бива да разкрива интереса си към това дело. Пред никого. Това дело не го интересува. И не може да го интересува.
Мамаев изведнъж почувства, че е уморен до смърт.
По дяволите. Вкъщи. Да спи.
Всеки път, когато Мамаев излизаше от офиса към докарания от Николай мерцедес, дежурният охранител почтително отваряше вратата пред него. Но тази вечер до колата подскочи някакъв младеж с черен шлифер, който до този момент стоеше пред входа с охранителя, услужливо отвори задната врата на мерцедеса и тихо каза: