— А сега трябва да се върна пак на масата си — каза берлинчанинът. — Името ми е Кюлц. Много ми беше приятно.
— И на мене също — отвърна дребният господин. — Казвам се Щорм.
Двамата стиснаха ръцете си.
В същия миг пред хотела спря един вестникарски куриер, скочи от колелото си и се втурна с пакет вестници през портала във фоайето. Госпожицата от щанда погледна заглавието, отпечатано с едър шрифт на първа страница, и по бузите й избиха червени петна. Куриерът бързо изтича обратно към колелото си и припряно продължи по-нататък. На улицата минувачите бяха спрели и четяха на групи новите вестници.
Посетителите във фоайето доловиха, че е станало нещо. Те се стълпиха пред щанда и почнаха да купуват вестници. Четяха новините и един през друг приказваха на всички световни езици.
— Също като при вавилонското стълпотворение — установи Кюлц. — Впрочем никак не ме е яд, че не разбирам нито дума от тоя спектакъл.
Дребният господин кимна учтиво.
— Без съмнение. Незнанието е дар божи. Който знае много, има много ядове.
Той си купи вестник и бегло прегледа първата страница.
— Ставам вече любопитен — каза Кюлц. — Какво толкова се е случило? Да не би да има война?
— Не — отговори Щорм. — Изчезнали са художествени произведения. На стойност един милион крони.
— Аха! — рече Кюлц. — Е, тогава ще си напиша картичката.
Той подаде любезно ръка на господин Щорм и си тръгна.
Дребният господин, слисан, го изпрати с поглед. После мина през портала и седна при господин Филип Ахтел. Той също четеше току-що излезлия вестник. Проучваше най-старателно първата му страница. Сетне каза:
— Какво ли не става на тоя свят?
— Засега липсва всякаква следа от извършителите — рече господин Щорм.
— Дано да ги пипнат скоро!
— Преди да са задигнали още нещо.
— Точно така!
Те се усмихнаха прилично и помълчаха. След това господин Ахтел попита:
— А какво става с тиролеца?
Щорм раздразнено премигна по посока към Кюлц, който, привел гръб, пишеше картичката си.
— Отначало го взех за глупак. Но вече не ми се вярва. Толкова глупав човек изобщо не може да бъде! Преструва се. Впрочем намирам, че е изключително тъпо да се правиш на толкова глупав.
— Това не е чак най-лошата тактика! А какво казва шефът?
— Да го следя. А на тебе ще прати Карстен!
Щорм посочи с глава към Кюлц.
— Оня ме попита какво пишело във вестника. Казах му. Той отговори „Аха! Е, тогава ще си напиша картичката.“ Забележително, а?
— Опасен дядка — отвърна господин Ахтел. — Безобидните са най-лошите.
Оскар Кюлц бутна настрана картичката, пъхна молива обратно в тефтерчето си и въздъхна с облекчение. Сетне се обърна към госпожицата.
— Бихте ли се подписали и вие? — запита той. — Тогава моята Емилия ще почне да ревнува, а това винаги е много смешно.
Той добродушно се засмя.
Госпожицата написа един ред и сложи картичката обратно на масата. Татко Кюлц я взе и прочете какво беше написала събеседничката му.
— Много благодаря! — каза той. — Много благодаря, госпожице Трюбнер!
— Моля.
— Трябва да се ожените скоро — каза замислено той.
— Защо пък?
— Защото името ви е толкова тъжно!2 Познавах един човек, той се казваше Шмерц.3 Беше един от най-нещастните хора, съществували някога на тоя свят.
— Защото се казваше Шмерц ли?
— Сигурно! На него дори и женитбата не помогна!
— Навярно защото и след сватбата пак се е казвал Шмерц — забеляза тя остроумно. — Но все пак: не мога да се омъжа за първия срещнат човек, само защото се казва Фрьолих или Лустиг!4
Старият месар поклати посивялата си глава.
Госпожица Трюбнер каза:
— Освен това аз далеч не съм толкова тъжна, колкото го изисква името ми.
— Все пак — рече той. — Все пак, тъжна сте, мила госпожице! Особено откакто купих картичката. Защо ли всъщност?
Сред челото й се появи тънка отвесна бръчка.
— Има си основателни причини за това, господин Кюлц.
— Ядове ли имате?
— Не — отговори тя. — Но се страхувам.
Госпожица Трюбнер почука с пръст върху току-що излезлия вестник.
— В този вестник има една новина, която много ме изплаши.
— Да не би да е онази история с откраднатите художествени дреболии? И за милиона?
— Точно така. Тъкмо тази история!
— Да, но какво ви засяга тя? — попита той тихо.
Тя предпазливо се огледа, сетне сви рамене.
— Не мога да ви го разкажа тук.
В същия миг покрай тях мига някакъв млад човек. Беше едър, строен и, изглежда, разполагаше с много време. Той спря пред портиера, застанал до стълбата, поздрави, като докосна с пръст периферията на шапката си и запита: