— А приятелят ви? Кой е той?
Махнах му с ръка.
— Майрън Болитар — казах. — Приятно ми е.
— Доколко имате отношение към случая, господин Болитар?
Щях да отговоря, че това е дълга история, но си казах, че в края на краищата може и да не е толкова комплицирана и отвърнах:
— Момичето, което търсим, е вероятно дъщеря на моя приятелка.
— Вероятно? — Тейлър отново се обърна към Берлеан. — Е, инспектор Клузо49, искаш ли да ми кажеш какво правиш тук?
— Инспектор Клузо, а? — повтори Берлеан. — Много смешно. Понеже съм французин, така ли?
Тейлър просто се взираше в него.
— Работя по случай, който засяга международния тероризъм — обясни Берлеан.
— Наистина ли?
— Да. Появи се и името на това момиче. Мисля, че живее тук.
— Имате ли прокурорска заповед?
— Въпрос на време е.
— Приемам отговора ви за „Не“.
Тейлър въздъхна и хвърли поглед към своя партньор Ериксън. Ериксън дъвчеше дъвка, лицето му не изразяваше нищо. Тейлър ме погледна.
— Истина ли е това, господин Болитар?
— Истина е — отвърнах.
Той се почеса по гладката като на бебе буза. Помъчих се да отгатна възрастта им. Вероятно са едва на двайсет, въпреки че можеха да минат и за гимназисти. Откога ченгетата започнаха да младеят така?
— Знаете ли какво е това място? — попита Тейлър.
Берлеан заклати глава и не спря, дори когато отговорих на въпроса:
— Дом за самотни майки.
Тейлър посочи с пръст към мен и кимна с глава:
— Пази се в тайна.
— Знам — отвърнах.
— Но сте съвършено прави. Сега можете да разберете колко се засягат на тема частна собственост.
— Разбрахме — казах.
— Ако подобно място не може да се опази в тайна, тогава кое, за бога? Те са тук, за да избягат от любопитни очи.
— Разбирам.
— Но сте сигурен, че вероятната дъщеря на вашата приятелка не се намира тук по причина на бременност, така ли?
Като си помислих малко, разбрах, че въпросът е напълно логичен.
— Няма връзка с бременност. Капитан Берлеан може да ви обясни. Става дума за терористичен заговор. Няма никакво значение дали е бременна, или не.
— Хората, които управляват това място, не са ни правили проблеми.
— Разбирам.
— А все още се намираме в Съединените американски щати. Ако някой не иска да навлизате в частното му владение, нямате право да го правите без прокурорска заповед.
— И това ми е ясно — казах. После попитах, без да отделям поглед от сградата: — Те ли ви повикаха?
Тогава Тейлър ме изгледа с присвити очи и аз усетих, че се кани да ме среже, защото това не беше моя работа. Но той също погледна към сградата и отговори:
— Колкото и да е странно, не. Обикновено го правят. Когато влязат деца или нещо друго. Разбрахме за вас от Пейдж Уесън, библиотекарката, а после някой ви е видял да гоните някакво момче в кампуса на „Карвър Академи“.
Тейлър продължаваше да гледа към къщата, сякаш тя току-що бе изникнала от нищото.
Берлеан се обади:
— Чуйте ме, моля ви. Случаят е от голяма важност.
— Тук е Америка — повтори Тейлър. — Щом не искат да разговарят с вас, трябва да уважите желанието им. Което означава…
Тейлър хвърли поглед към Ериксън.
— Според теб, има ли някаква причина да не похлопаме на вратата и да им кажем за какво става въпрос?
Ериксън се замисли за миг. После поклати глава.
— Двамата останете тук.
Те бавно ни отминаха, отвориха портата и се запътиха към парадния вход. Долових шум от двигател. Обърнах се. Нищо. Може някой автомобил да е минавал по главното шосе. Слънцето беше вече залязло и небето тъмнееше. Погледнах към къщата. Вътре не се забелязваше оживление. Откакто бяхме пристигнали, в нея нямаше никакво движение.
Чух шум от още един двигател, този път откъм сградата. Но пак не видях нищо. Берлеан се приближи до мен.
— Нямаш ли лошо предчувствие? — попита.
— Нямам добро.
— Мисля, че е време да се обадим на Джоунс.
Мобилният ми телефон звънна в мига, в който Тейлър и Ериксън стигнаха до стъпалата пред верандата. Беше Есперанца.