— Защо е тази мрежа? — попитах аз.
— Преди две години докарахме заподозрян в терористични действия. Всъщност беше жена. Докато я карахме по коридора, тя сграбчи един от пазачите и се опита да се хвърли през парапета заедно с него.
Погледнах надолу. Скокът е щял да бъде голям.
— Загинаха ли?
— Другият полицай ги хвана за глезените. Но поставихме мрежа.
Изкачи две стъпала към онова, което бях взел за таванско помещение.
— Внимавай да не си удариш главата — предупреди ме Берлеан.
— Заподозряна в терористична дейност?
— Да.
— С тероризъм ли се занимавате, момчета?
— С тероризъм, убийства, границата между двете е доста размита. Занимаваме се с по малко от всичко.
Той навлезе в таванското помещение. Сега вече трябваше да се прегъна едва ли не на две. На едно въже съхнеха дрехи.
— Тук ли се перете, момчета?
— Не.
— Тогава чии са дрехите?
— На жертвите. Тук ги провесваме.
— Шегувате се, нали?
— Напротив.
Спрях се и ги погледнах. Една тъмносиня раздрана риза бе покрита с петна от кръв.
— На Рик Колинс ли е?
— Върви.
Отвори един прозорец и излезе на покрива. Обърна се и ме подкани с поглед да го последвам.
— Шегуваш се, нали? — повторих аз.
— Оттук се разкрива най-хубавата гледка към Париж.
— От покрива на „Ке дез’Офевр“ 36 ли?
Стъпих на плочата — леле! Той беше прав за гледката: Берлеан запали цигара, дръпна дима толкова дълбоко, че за миг си помислих, че цялата цигара ще се превърне в пепел, после го изпусна на облак през ноздрите си.
— Често ли провеждате разпитите си тук, горе?
— Честно казано, за първи път — отвърна той.
— Можеш да заплашиш някой заподозрян, че ще го бутнеш от горе.
Берлеан сви рамене.
— Не е в стила ми.
— Защо тогава ме качи тук?
— Вътре не ни разрешават да пушим, а аз съм отчаян пушач.
Той дръпна още веднъж.
— Знаеш ли, навремето не ми пречеше. Палех само навън. Тичах нагоре-надолу по стълбите от първия до петия етаж, сякаш правех физически упражнения за добра форма. Но с годините започнах да се уморявам.
— Или едното, или другото — забелязах аз.
— Точно така.
— Не може да не си помислял да оставиш цигарите.
— Но в такъв случай няма да имам причина да тичам надолу по стълбите и няма да упражнявам физиката си. Следиш ли мисълта ми?
— Дотолкова, доколкото ми се нрави, Берлеан.
Той седна и се огледа наоколо. Махна ми с ръка да направя същото. И ето ме на покрива на един от най-известните полицейски участъци в света, тръпнещ пред възхитителната гледка към парижката „Света Богородица“.
— Погледни натам.
Той посочи зад дясното си рамо. Погледнах над Сена и я видях — Айфеловата кула! Знам колко е тъпо да останеш без дъх при вида на Айфеловата кула, но не можах да скрия възхищението си.
— Удивително, нали?
— При следващия си арест ще дойда с фотоапарат.
Той се засмя.
— Английският ти е доста добър — забелязах аз.
— Обучават ни от малки. На младини изкарах и един семестър в Амхърст Колидж и работих две години в Куонтико по специална програма. О, да, имам и пълната колекция дискове на „Семейство Симпсън“12 на английски.
— Това обяснява нещата.
Отново дръпна от цигарата.
— Как е бил убит? — попитах.
— Тук не трябва ли да възкликна: „Аха! Откъде знаеш, че е бил убит?“.
— Както вече ми обясни, групата ти не се занимава с глоби за неправилно паркиране — свих рамене аз.
— Какво можеш да ми кажеш за Рик Колинс?
— Нищо.
— А за Териса Колинс?
— Какво искаш да знаеш?
— Доста е красива — забеляза той.
— Това ли те интересува?
— Направих малко проучване. И тук гледаме Си Ен Ен. Добре си я спомням.
— И така?
— И така, преди десетина години тя беше на върха на кариерата си. После внезапно напуска и името й повече не се появява дори в Интернет търсачките. Проверих. Няма професия. Нито адрес, нито нищо.
Мълчах.
— Къде е била досега?
— Защо не я попиташ?
— Защото в момента питам теб.