— Не съм съдия — забелязах аз.
— Това е добре, защото тъкмо се канех да кажа нещо.
— Относно?
— Относно теб и госпожица Колинс на самолета. Ти, скъпи ми приятелю, гледаш на секса като на акт, изискващ емоционална компонента. Аз — не. За теб самият акт, независимо колко е физически лековат, не е достатъчен. Но аз гледам на него от съвършено различен ъгъл.
— От ъгъл, който обикновено включва различни ракурси на камерата — забелязах аз.
— Това беше добре. Но нека продължа. За мен актът между двама души, които „правят любов“ — използвам твоята терминология, тъй като що се отнася до мен, бих могъл да кажа „чукат се“, „свалят се“ или „се гушкат“ — та за мен този свещен акт е изумителен. Нещо повече — той съдържа в себе си всичко. Всъщност според мен актът е най-добър, най-чист, ако щеш когато е пълен, когато е завършен в самия себе си, когато не е разводнен с някакви си там емоции. Следиш ли мисълта ми?
— Аха — отвърнах.
— Става въпрос за избор. Това е. Ти виждаш нещата по един начин, аз — по друг. Не може да се каже кой е по-добър.
Погледнах го.
— Това ли е гледната ти точка?
— Когато бяхме на самолета, гледах те как разговаряш с Териса.
— Вече ми каза.
— Искаше ти се да я прегърнеш, нали? След като пусна бомбата, дощя ти се да протегнеш ръка и да я утешиш. Тъкмо тази емоционална компонента разисквахме току-що.
— Не те разбирам.
— Когато двамата сте се усамотили на онзи остров, сексът между вас е бил изумителен и чисто физически. Почти не сте се познавали. И все пак тези дни на острова са ви донесли спокойствие и утеха, излекували са ви. А сега, когато в отношенията ви са намесени и чувства, когато ти се ще да смесиш тези чувства с мило поведение като например прегръдка, не ти се удава.
Уин килна глава на една страна и се усмихна:
— Защо ли?
Той имаше право. Защо не протегнах ръка? Нещо повече, защо не можех да го направя?
— Защото щеше да ни нарани — отвърнах.
Уин извърна глава, сякаш думите ми обясняваха всичко. Но не беше така. Знам: мнозина биха заключили, че Уин използва омразата си към жените като самозащита, но аз никога не съм го вярвал. Струваше ми се готов отговор на всичко.
Той погледна часовника си и рече:
— Още едно питие и после ще се оттегля в другата стая, защото — о!, това ще ти хареса — Мий е вече възбудена.
Поклатих глава. Хотелският телефон иззвъня. Уин вдигна слушалката, каза нещо и прекъсна разговора.
— Много ли си уморен? — попита ме той.
— Защо, какво има?
— Полицаят, разследвал катастрофата с колата на Териса, се казва Найджъл Мандърсън, понастоящем пенсионер. Един от хората ми ме уведоми, че в момента се налива в някаква кръчма на „Колдхарбър Лейн“. Та, ако желаеш, можем да го посетим.
— Да тръгваме — съгласих се аз.
Четиринайсета глава
„Колдхарбър Лейн“ е улица в Южен Лондон, дълга около километър — километър и половина, която се слива с „Камбъруел“ в посока Брикстън19. Лимузината ни остави пред доста оживена кръчма, наречена „Слънцата и гълъбите“, която се намираше току в края на „Камбъруел“. Сградата бе триетажна, като последният етаж бе издигнат едва наполовина, сякаш зидарите се бяха уморили и бяха решили — ами, да! — нима ни е нужно по-голямо пространство от това?
Тръгнахме надолу и свихме в една алея. Там имаше хубав дюкян, останал от старото време, и магазин за здравословни храни, който бе още отворен.
— Кварталът е известен с бандите си и дрогата — обясни Уин, сякаш бе екскурзовод. — „Колдхарбър Лейн“ е известна още — забележи! — като „Крекхарбър Лейн“20.
— Известна с бандите си и с дрогата, както и с остроумния си прякор — забелязах аз.
— Какво друго можеш да очакваш от бандити и пласьори на дрога?
Уличката бе тъмна и забутана и аз си мислех, че Били Сайкс и Фейджин21 всеки миг ще се появят до кафявия тухлен зид. Стигнахме до една мръсна кръчма на име „Безгрижният шепот“. Мисълта ми тутакси отскочи към песента на Джордж Майкъл и Ендрю Риджли22 и към известните й стихове, в които съкрушеният донжуан тъжи, задето никога повече няма да може да танцува, тъй като „гузните нозе не усещат ритъма“. Отнесох се далеч в осемдесетте години на XX век. Според мен наименованието нямаше нищо общо с песента, затова пък имаше много общо с любовните авантюри.
22
Джордж Майкъл и Ендрю Риджли създават много успешния през осемдесетте години на XX век дует, известен в САЩ като Michael-George-WHAM. — Б.пр.