Но не беше така.
Отворихме вратата и влязохме — сякаш попаднахме в друго измерение. Навън се плиснаха звуците на щурия класически хит „Нашата кръчма“ заедно с две двойки, здраво прегърнали се един друг, сякаш да запазят равновесие, а не от неизмерима обич. Из въздуха се носеше ароматът на цвъртящи наденички. Подът лепнеше. Всички говореха на висок глас, беше претъпкано с посетители и очевидно дотук не достигаше никакъв закон за забрана на тютюнопушенето на обществени места. Обзалагам се, че на тази улица в сила бяха влезли много малко закони.
Кръчмата бе част от Новата вълна, което ще рече Старата вълна, и се гордееше с това. На широкоекранния телевизор се бе настанило киселото лице на Джъд Нелсън23. Сервитьорките маневрираха сред веселата тълпа — носеха черни рокли, ярко червило, косите им бяха мазни и пригладени назад, а лицата им бяха тебеширенобели като на изпълнителки на кабуки24. На шиите им висяха китари. Предполагаше се, че трябва да приличат на моделите от онзи видеофилм на Робърт Палмър25 „Пристрастен към любовта“, ала тези тук бяха доста по-зрели и не тъй привлекателни. Сякаш видеофилмът е бил заснет отново, но с актьорите от „Златните момичета“.
Безумието свърши, Бананарама26 пристигнаха и запяха как искат да бъдат нашата Венис, ще рече Венера — огънят в нас, нашето желание.
— Думата „Венис“ — каза Уин и ме сръга в ребрата.
— Какво? — викнах през какофонията от шумове.
— Като малък — заобяснява той — мислех, че пеят: „Аз съм твоят пенис“. Това ме смущаваше.
— Благодаря ти, че го сподели с мен.
Уловките може да бяха и от новата вълна на осемдесетте, ала това си оставаше бар за работническата класа, в който мускулести мъже и видели какво ли не жени идваха след трудовия ден и, каквото ще да казвате, бяха заслужили забавленията си. Бе невъзможно да се преструваш на човек, чието място е тук. Макар да носех джинси, не принадлежах към класата на тези хора. А пък Уин дразнеше погледа като парче торта в магазин за здравословна храна.
Постоянните клиенти — някои от които носеха подплънки и тесни кожени вратовръзки, с пригладени назад с брилянтин коси — го гледаха на кръв. Винаги ставаше така. Бяхме наясно с очевидните предразсъдъци и стереотипи и Уин не предизвикваше съчувствие, но още щом го зърнеха, хората го намразваха. Нищо чудно, защото съдим за околните по външния им вид. В лицето на Уин останалите виждаха незаслужено привилегирован човек. Искаше им се да го наранят. През целия му живот все същото. Дори аз не знаех историята на живота му — „произхода“ на Уин, ако прибегнем към лексикона на супергероя — ала боят, който бе изял в детството си, го бе съкрушил напълно. Той не желаеше да се страхува. Никога повече. Затова бе използвал парите и дарбите си и години наред бе упражнявал своите способности. По времето, когато се запознахме в колежа, вече можеше да бъде смъртно опасен.
Уин мина под кръвожадните им погледи, като усмихнато кимаше с глава. Кръчмата бе стара и запусната и приличаше на декор, което я правеше още по автентична. Жените бяха едри и гърдести, а прическите им напомняха на птичи гнезда. Мнозина носеха блузи само с една презрамка като в мюзикъла „Флашданс“. Една от тях му намигна. Няколко зъба в устата й липсваха. В косите си бе заплела тънки панделки, които не допълваха кой знае колко звездния й стил „а la Madonna“, а гримът й сякаш бе нанесен на тъмно в дрешника.
— Виж ти, виж ти — заговори му тя. — Много си хубавичък.
— Да — отвърна Уин. — Хубавец съм си аз.
Когато се приближихме до бара, барманът ни кимна за поздрав. Носеше тениска, на която пишеше: „ФРАНКИ РЕЧЕ ОТПУСНИ СЕ“.
— Две бири — поръчах аз.
Уин поклати глава:
— Имаше предвид две пинти „Лагър“.
Пак тази терминология.
Попитах кой е Найджъл Мандърсън. Барманът не мигна. Знаех, че е безполезно да чакам отговор. Обърнах се към присъстващите и извиках:
— Има ли сред вас човек на име Найджъл Мандърсън?
Мъж с бяла риза с жабо и четвъртити плещи вдигна чашата си. Сякаш бе току-що излязъл от „Спандау Балет“27.
— Наздраве, момчета!
Размазаният глас идваше от единия край на бара. Мандърсън бе обгърнал чашата си с длани, сякаш държеше птиче голишарче, което бе изпаднало от гнездото и се нуждаеше от закрила. Очите му — за щастие, незащитени от тъмни очила — бяха влажни. На носа си имаше паяжина от капиляри — сякаш някой бе стъпил върху паяк и го бе размазал.
23
Американски актьор и писател, роден в 1959 г., участвал във филма „Клуб Закуска“. — Б.пр.
26
Бананарама — култова женска група, създадена в Лондон и завладяла чартовете през осемдесетте години на миналия век. — Б.пр.