Но директорите на заводите бяха набожни хора, някои ходеха на черква, а някои дори се изповядваха. Каква изненада беше за тях да видят попа сред червения стачен комитет. Веднага се втурнаха към телефоните.
Отецът беше върнат обратно в манастира, накараха му се, без да разберат, че наистина най-искрено желае да се грижи за поверените му души, сметнаха, че е минал на страната на най-злите врагове на черквата, и искаха да го пратят отново при човекоядците в Судан. Но този път както никога Хопала отказа да се подчини, макар подчинението да е главната добродетел на монасите францисканци. Чувствуваше, че твърде много е свикнал с колонията, знаеше, че никой друг няма да се грижи за тези нещастници като него и беше убеден, че не бива да ги напуска. И той се върна сред тях с тъжна усмивка и без расо, в обикновен костюм конфекция, който му беше малък, защото беше постъпил в ордена преди много години, още като слабичък младеж. Пишеше протестните писма на угнетените хора, грижеше се за болните, помагаше на опечалените и отстояваше правата на онеправданите. На това се беше посветил целият. Хранеше се с отпадъци от близкия бюфет като най-голям клетник от клетници re. Ho точно така искаше да живее. Нощуваше в някаква нисичка колиба, която по-рано може би е служила за убежище на някое куче, вместо съдове имаше една-единствена голяма консервена кутия и ядеше по веднъж на два дни. Бързо отслабна и дрехите му станаха по мярка, промени се и отпадна, но си запази усмивката, заради която много хора го смятаха за светец.
Той искаше винаги да бъде със своите хора, ходеше вече и на манифестации и дори на три пъти го откарва ха в полицията, където му крещяха като на всички без работни. Само че отчето не се боеше от тях. Единственото му желание в живота беше да помага на хората. А нямаше и никакъв имот, ето защо не го беше страх от никого. Нито от стражарите, нито от гангстерите.
Но той беше забравил, че и неговото свято усмихнато лице си има цена.
Мъртвецът, когото донесоха след полунощ на Бартош, беше самият отец Хопала.
Кариерата
Във Виена се пишеше Бартош по немски. И имаше успех. Не беше работил в клиниката на професор Кирхенбрух и половин година, когато в специализарания печат излязоха първите трудове с неговото име. Жените му се възхищаваха, колегите го хвалеха, почти нямаше врагове. Пък и защо? На един толкова богат човек не е нужно да воюва за положението си, не е нужно да се надпреварва с другите. Та той работеше безплатно в института. И дори след всяка по-сложна операция изпращаше малки подаръци на професора, на старшата и на операционната сестра. Имаше модерна кола и разкошен апартамент на виенския булевард „Пршикопи“3. След едно заседание на дружеството на хирурзите Кирхенбрух го покани на вечеря. Там се запозна с Нарциса Кирхенбрух, която за разлика от баща си беше хубава, никога не ругаеше и не дъвчеше изгаснали пури. Тя беше девойка, възпитана за богат съпруг. Бартош дори и във Виена не беше забравил, че преди всичко трябва да осъществи своето епохално откритие, да разработи новия регенеративен метод, но разбра, че е по-добре да твори в охолство, отколкото в нищета. А чрез брака си с Нарциса той щеше да си осигури охолен живот и бъдещата кариера. Разбира се, майка й не беше доволна, защото очакваше, че ръката на дъщеря й ще поиска някой благородник или американски милионер, но професорът си спомни, че самият той беше започнал като военен хирург с най-мръсните случаи, и заяви, че са важни парите и способностите, които младият човек явно притежава, и че плюе на потеклото. Бартош беше сирак, роден бог знае къде, името на родното му село не можеше да произнесе почти никой във Виена. И тъкмо затова той трябваше да се облича още по-елегантно и да поднася още по-скъпи подаръци. След един голям пръстен с бисер и госпожа Кирхенбрух започна да се усмихва. Нарциса му се усмихваше от самото начало.
— Един следобед той я закара от тенискорта в апартамента си и само седмица след това Виена научи за годежа им. Вестниците поместваха снимката му с Нарциса и разни измислици за потеклото му и техният годеж засенчи за известно време дори новините за преследването на опозицията в Германия. Поръча си нов син фрак. И все пак тази вечер едва не закъсня. Задържа го Марион. Дотича чак в апартамента му.
— Извинете, госпожице, наистина бързам…
Но тя продължаваше да стои на вратата, измъчена и уплашена.
— Трябва да ни помогнете. Трябва да ни спасите. Случи се нещо ужасно. Крояча стана наузнаваем! — извика нещастницата.