Тъкмо се канех да си вървя и да потърся дърводелец за вратата, когато видях зелената лампичка на телефонния секретар. Седем обаждания според брояча. Натиснах бутона за прослушване.
Три бяха от мен — първото и последните две.
Две от прокуратурата: обади се на секретарката.
Едно от някаква благотворителна организация.
И едно от „Гейбълс Травъл“ — второто, получено вероятно преди три-четири дни. „Утре можете да получите билета си на аерогарата от бюрото на «Континентал Еърлайнс». Полет четиристотин петдесет и осем от Маями за Денвър.“
Спах неспокойно и сънувах заснежени планини, пълни със скрити съкровища. Събудих се рано, закусих прясно манго с лимонов сок и потеглих към службата. Викнах в кабинета вярната си секретарка, което я принуди да прекрати временно изпиляването на огромните си нокти.
— Синди, помогни ми.
Тя изчака да чуе какво има.
— Става дума за Джоу-Джоу.
Тя престана да дъвче дъвка и пъхна пръст в една от къдриците си.
— Печена мацка, шефе. Винаги е с една крачка пред теб… не че е много трудно де.
— Какво би означавало, след като ние с нея… ъ-ъ-ъ… подновихме познанството си…
— Искаш да кажеш, че си я друснал. Хайде де, всички знаят, че сте си играли на „скрий саламчето“, когато довтасал бившият обожател от Дивия запад.
— Аха. Добре де, какво би означавало, ако престане да ми отговаря по телефона и после напусне града.
— Каза ли ти къде отива?
— Не.
— А опита ли се да го скрие?
— Не съвсем.
— Тогава възможностите са две. Или не желае да има нищо общо с теб, или иска да я последваш.
— Не. Помоли ме да не я търся. Дори не знаех, че ще ходи някъде, но тя ми каза точно това: „Не ме търси“.
Синди се разсмя.
— Там е номерът. Значи иска да хукнеш след нея. Инак защо ще те моли да не го правиш? Нали ме разбираш — как ще се сетиш да я последваш, ако тя не ти го е забранила?
— Не разбирам. Наистина не разбирам.
— Не ти и трябва. Просто повярвай.
— Виж какво, Синди, тя сигурно се е върнала при Симарон. Тъй че в твоите приказки няма никакъв смисъл. Тя не би искала да се мотая наоколо, щом е при него.
— Jefe29, с онова, дето не го знаеш за жените, може да се напълни целият Бискайски залив. Жените не споделят по същия начин, както мъжете… е, всъщност мъжете изобщо не споделят. Дори и силни, преуспели жени като Хосефина рядко казват каквото им е на душата.
— Синди, това си е чиста проба сексуална дискриминация.
— Нищо подобно. Нас ни учат как да действаме и как да говорим. Ако сме твърде прями, смятат ни за мъжкарани. Ако си траем, не получаваме нищо. Опре ли работата до лични връзки, жената разчита на женските хитрини. Какво ще направиш, ако ти каже направо: „Джейк, обичам те, искам да бъдеш мой завинаги“?
— „Завинаги“ ли рече?
— Ето, това имах предвид. Моментално те изби пот. Но ако ти даде да разбереш, че се връща при бивш любовник, когото никак, ама никак не уважаваш… какво ще направиш тогава?
— Ти ми кажи, Синди. Ти си тая, дето попълва тестовете в списанията, вместо да трака на машината.
— Или ще си идеш у дома да се натряскаш с онази твоя холандска бира и евентуално да бъхтиш с юмрук по мазилката, или ще грабнеш първия самолет, за да я догониш.
— Откъде знае кое ще предпочета?
— Не знае. Това е проверка. И за двама ви. Тя може да отива при каубоя, но не е много сигурна. Иска да я сграбчиш за косата и да я отмъкнеш обратно. Да я спреш, да се биеш за нея.
— Веднъж го направих и онзи ме смля от бой.
— Знаеш какво имам предвид. Щом каубоят й се обяснява в любов, може би тя иска и ти да сториш същото, за да може да избере.
В този момент задрънча прекият телефон. Вдигнах и Ейб Соколов изтърси направо:
— Открихме Симарон.
Както го каза, най-напред си помислих за поредния труп. Пак ме прихващаше параноята. Защо напоследък ми се въртяха все мрачни мисли?
— В ранчото, жив и здрав — продължи Соколов.
— Страхотно. Поръчай да го арестуват.
— Поръчах, ама помощникът на шерифа не му връчил заповедта за арест. Само му се обадил по телефона. Изглежда, че е голяма клечка в градчето. Както и да е, преди малко ми позвъни. Казва, че бил готов да отговаря за телесни повреди, или пък ако искаш, можело да изкарате още два-три рунда.