Реставраторът мина по малък железен мост. Пред него се издигаха няколко жилищни сгради, необичайно високи за Венеция. Продължи през аркада, която минаваше под сградите, и след миг се озова на площада. Ресторант, предлагащ кашер16, еврейска фурна, книжарница, музей. Имаше и две стари синагоги, напълно незабележими, освен за опитното око. Само петте прозореца на горния етаж на всяка от тях — символ на петте книги от Тората — издаваха местоположението им.
Няколко момчета играеха футбол между дългите сенки и локвите. Топката им полетя към реставратора. Той ловко я ритна и я върна. Едно от тях я пое с гърди — същото, което бе дошло сутринта в „Сан Дзакария“.
Детето кимна към кладенеца в средата на площада. Реставраторът се обърна и видя позната фигура, облегната на него, пушейки цигара. Сив кашмирен шлифер, сив шал, плътно увит около врата, издължено лице. Кожата на мъжа бе матова, набраздена и белезникава като скала в пустинята, закалявана милион години от слънцето и вятъра. Носеше малки кръгли очила, непреднамерено модерни. Изражението му издаваше нервност.
Когато реставраторът се приближи, старецът вдигна глава и устните му се изкривиха в нещо средно между усмивка и гримаса. Сграбчи ръката му и я разтърси така силно, че щеше да строши костите. После ласкаво го целуна по бузата.
— Тук си заради Бенджамин, нали?
Старецът притвори сбръчканите си клепачи и кимна. Плъзна два възлести пръста в свивката на лакътя му.
— Повърви с мен.
За миг реставраторът изпита желание да се освободи, но знаеше, че няма път за бягство. Бяха убили човек от семейството, а Ари Шамрон не беше от хората, които смирено спазват шивах17.
Преди година Габриел се бе видял с него за последен път. Шамрон бе остарял видимо от онзи ден. Когато закрачиха по площада в спускащия се здрач, Габриел едва сдържа желанието си да го хване под ръка. Бузите му бяха хлътнали, а стоманеносините му очи — очи, които някога вдъхваха страх както у враговете, така и у съюзниците му — бяха премрежени и влажни. Когато повдигна турската цигара към устните си, дясната му ръка затрепери.
Тези ръце бяха превърнали Ари Шамрон в легенда. Скоро след постъпването му в Службата през 1950-а, началниците му бяха забелязали, че притежава необикновено здрава хватка за мъж с толкова скромна физика. Обучиха го за уличен бой и безшумни убийства и го изпратиха на бойното поле. Предпочитаното му оръжие бе гарота18 и той я използваше смъртоносно от павираните улици на Европа до неугледните затънтени кътчета на Кайро и Дамаск. Убиваше арабски шпиони и генерали. Убиваше нацистки учени, които помагаха на Насър да строи ракети. А в една топла вечер през април 1960-а, в градче на север от Буенос Айрес, Ари Шамрон бе скочил от задната седалка на кола и бе сграбчил Адолф Айхман19 за гърлото, който чакал автобус, за да се прибере у дома.
Единствено Габриел знаеше неприятна подробност за онази нощ в Аржентина: Адолф Айхман едва не се бе измъкнал, защото Шамрон се бе препънал в развързаната връзка на обувката си. Същото ходене по ръба бележеше всеки етап от изкачването му по множеството ръководни стъпала на булевард „Цар Саул“. Премиерите никога не знаеха какво да очакват, когато Шамрон се появи на прага им — новина за пореден грандиозен успех или тайно признание за нов унизителен провал. Склонността му да поема рискове беше много ценно качество и същевременно голяма политическа слабост. Габриел вече не броеше колко пъти старецът е бил отстраняван, а после повикван обратно с гръмки фанфари.
19
Офицер от СС, началник на отдела по еврейските въпроси в Гестапо. Ръководи и планира масовите убийства на милиони евреи. — Б.р.