Всички от екипа избухнаха в такъв смях, че едва не ги изгониха от заведението. Вече никой не спомена думите на Антонио Полити, но самият той не престана да вярва в истинността им. Тайно се надяваше мълчаливият му колега зад завесата да повтори представлението си от Виена и да изчезне без следа. Тогава Антонио щеше да заеме мястото му, да довърши проекта и името му да се прочуе.
Работата на реставратора спореше и времето отлиташе неусетно. Когато погледна часовника си, се изненада, че вече е единайсет и трийсет. Седна на ръба на платформата, наля си още кафе и погледна картината. Нарисувана от Белини в разцвета на силите му, тя бе смятана от много историци за първата велика творба, предназначена за олтар, от шестнадесети век. Реставраторът никога не се уморяваше да я съзерцава. Възхищаваше се на майсторството, с което Белини бе използвал светлината и пространството, на силата, която привличаше погледа му навътре и нагоре, на съвършените благородни черти на Мадоната, младенеца и светците около тях. Беше картина на абсолютна тишина. Дори след дълга и напрегната работа цяла сутрин тя го обгръщаше с усещане за спокойствие.
Отмести завесата. Слънцето се бе показало и главният кораб на църквата бе изпълнен със светлина, която нахлуваше през витражите на прозорците. Тъкмо допи кафето си и движение на входа привлече вниманието му. Посетителят бе около десетгодишно момче с дълги къдрави коси. Обувките му бяха подгизнали от водата на площада. Реставраторът се загледа в него. Дори след десет години не можеше да погледне дете, без да си спомни за сина си.
Момчето отиде първо при Антонио, който му махна с ръка да се разкара, без да прекъсва работата си. После тръгна по пътеката между скамейките към високия олтар, където по-благосклонно го прие Адриана. Усмихна му се, докосна бузата му и посочи към скелето на реставратора. Детето се спря до платформата и безмълвно му подаде листче хартия. Той го разгъна и откри няколко думи, написани като последна молба на отчаян влюбен. Нямаше подпис, но почеркът бе издайнически като мазките от четката на Белини.
Гето Нуово. Шест часът.
Реставраторът смачка бележката и я пъхна в джоба си. Когато отново погледна надолу, момчето си бе отишло.
В пет и трийсет следобед Франческо Тиеполо влезе в църквата и бавно закрачи към олтара. С гъстата си брада, дълга бяла риза и копринен шал, вързан плътно около врата, едрият италианец изглеждаше като току-що излязъл от ренесансова работилница. Това бе съзнателно изграден имидж.
— Браво на всички — напевно каза той и гласът му отекна в абсидите и колоните. — Достатъчно за днес. Съберете нещата си. Вратите се затварят след пет минути. — Стовари мечешката си лапа върху платформата на реставратора, енергично я побутна веднъж и разклати лампите и четките му. — Ти също, Марио. Целуни дамата за лека нощ. Ще издържи няколко часа без теб. Чакала те е петстотин години.
Реставраторът старателно почисти четките и палитрата си и прибра пигментите и разтворителите си в правоъгълна кутия от лакирано дърво. После угаси лампата и скочи от скелето. Както винаги, излезе от църквата, без да каже нито дума на колегите си.
С кутията под мишница, тръгна по площад „Сан Дзакария“. Имаше пъргава походка и можеше да прекоси площада с лекота. Със средния си ръст и слабо тяло, лесно щеше да остане незабелязан. Черните му коси бяха прошарени и късо подстригани. Ъгловатото лице с дълбока трапчинка на брадичката създаваше илюзията, че е изсечено от дърво. Най-дълготрайно впечатление оставяха очите с форма на бадем и поразително ярък изумруденозелен цвят. Въпреки усилията, които изискваше работата му, и факта, че наскоро бе отпразнувал петдесет и първия си рожден ден, все още имаше отлично зрение.
Премина под един свод и стигна до Рива дела Скавони, широкия кей край Канале ди Сан Марко. Въпреки хладното мартенско време, наоколо имаше доста туристи. Реставраторът различи най-малко шест езика, повечето от които владееше. До ушите му достигна фраза на иврит. Бързо заглъхна — като музика, заглушена от вятъра, но остави у него отчаян копнеж да чуе истинското си име.
Корабче №82 чакаше на спирката. Той се качи и застана до парапета, откъдето можеше да види лицето на всеки пътник, който се качва или слиза. Извади бележката от джоба си, прочете я за последен път, а после я хвърли отвъд борда и я проследи с поглед, докато копринените води на лагуната я отнесоха.
През петнадесети век мочурлив участък от сушата на квартал Канареджо15 бил ограден за строеж на нова ковачница, наричана на венециански диалект geto. Ковачницата никога не била построена, а век по-късно, когато управниците на Венеция потърсили подходящо място, където да настанят разрастващото се еврейско население, решили, че това отдалечено кътче, известно като Гето Нуово, е идеалното. Площадът бил голям и нямало енорийска църква. Околните канали образували естествен обръч, отделящ острова от съседните, и можело единственият мост да се охранява от християни. През 1516 г. изселили християните от Гето Нуово и принудили евреите на Венеция да заемат мястото им. Позволявали им да напускат гетото след изгрев-слънце, когато камбаната започне да бие, и то само ако носят жълта туника и шапка. Трябвало да се приберат на острова преди залез-слънце и портите се залоствали. Само еврейските декари имали право да го напускат нощем. Населението му достигнало над пет хиляди души. А сега тук живееха едва двадесетина евреи.