Курд Ласвиц
Как дяволът взе професора
— Обаче съвсем сигурно е — каза професорът, като наблюдаваше нежно пепелта на голямата си „Флор де Инклан“ — съвсем сигурно е, че той ме взе; лично.
— Хо, хо, хо! — Силният господин се засмя. — Значи все пак ви взе?
— И изобщо не сте го разказали?
— Но кой? — попита Синята дама. — Кой ви взе?
— Нима не чухте? — извика нетърпеливо Малката госпожа Брьозен. — Дяволът взе професора.
— Но нали той си седи тук…
— Понеже дяволът го взе жив! — не изтърпя Силния господин.
— Не разбирам.
— Той трябва да разкаже.
Посместиха се по-близо до масата.
— Как изглеждаше той?
— Кога се случи това?
— Миналата събота — професорът замислено дръпна от пурата си — седях, както обикновено всяка вечер, до писалището си, когато се почука и на моето учудено „Влезте!“ — ала не се плашете!
— Страхотии не искам да слушам, не, не, не! — развика се Синята дама.
— Наистина бе ужасно. В първия миг аз бях не по-малко изплашен.
Синята дама си запуши ушите; но не силно.
— Изведнъж някой застава в стаята, щраква копчето на абажура, та да видя съвсем ясно образа.
— С наметало, с огнени очи? Виждам го пред себе си! — изпревари разказвача госпожа Ерьозен.
— Лоденова пелерина и златни очила; мъж с моя ръст и фигура, с бели коси и мустаци, всъщност съвсем приятен, страшното обаче бе тъкмо…
— Конският крак?1
— Опашката? — извика Синята дама.
— Не, той изглеждаше точно като мене самия — не се смейте! Помислих си, естествено, че е халюцинация, а вие знаете какво означава това при моя изтощен мозък. В началото останах да седя на стола си напълно неподвижен.
Тогава моят двойник каза много учтиво:
— Съжалявам, че трябва да ви взема, господин професоре, но решението ми е категорично…
— Да ме вземете? Какво значи това? Не съм лекар и сега нямам време! — възразих гневно.
— Е, именно да ви взема — натърти на думата другият. — Аз съм дяволът.
— Дяволът? Та вие изглеждате…
— Да, наистина трябва да ме извините. Когато идвам при вас, приемам този ваш образ. Тъй като всеки е собственият си дявол! А сега бъдете така добър и елате с мен.
— Но къде? Аз не вярвам нито в ада, нито в дявола в простонародния смисъл.
— И съвсем не е необходимо. Вземам всекиго в неговия си смисъл, както той си представя своя свят. Вас например ще ви отведа в малък космически автомобил. Нали с такова удоволствие пътешествувате до звездите.
— Много моля, правя го тук на писалището си; нямам ни най-малкото желание да пътешествувам. Освен това бих се нуждаел от неколкоседмична подготовка. Първо би трябвало да стегна пътната си аптечка.
— Не е необходимо. Та аз не ви вземам за ваше удоволствие. Трябва да пропътувате стотици хиляди билиони километри, за да се пречистите. Така си го намислих.
— А после? — попитах аз.
— Е, ще се нареди някак. Може би ще направим от вас метеор или ще бъдете оженен за хиляда години на Марс — марсови години, естествено.
— Благодаря и за двете. Изобщо не ми идва наум да дойда с вас. Тук имам още належащи, наченати работи.
— Друг изход няма. Тях може да ги довършите по пътя.
— Значи не искате да ми извиете врата?
— Нямам такова намерение, ако доброволно дойдете с мене. Бихме искали да запазим скъпоценната ви умствена дейност още известно време, макар и, разбира се, вече не на Земята.
— Но в крайна сметка ще продължа да живея все пак в Земната душа, нали?
— Оставете ме на мира! — извика дяволът ядосано. — Не съм дошъл тук, за да се оставя да ме разпитват. Най-накрая ще взема и Земната ви душа.
— Земната душа ли? — прекъсна Синята дама професора. — Това пък какво е?
— Ооо! Я не пречете сега — възмути се госпожа Брьозен. — Та нали професорът съвсем наскоро чете сказка върху това!
— Ама тогава аз не можах да дойда, тогава бе избягало слугинчето ми.
— Е, според схващането на професора — опита се накратко да обясни Силния господин — Земята е одушевено същество и щом ние не можем да живеем повече тук като хора, продължаваме да живеем след това като спомени на Земната душа…
— Учи Фехнер2 — додаде професорът.
— Също и аз ли? — пожела да узнае Синята дама.
— Вие веднага ще идете в Слънчевата душа — обеща професорът, — тъй като още сега спадате към най-хубавите спомени на Земната душа.
— Хайде, разказвайте по-нататък! — обади се госпожа Брьозен нетърпеливо и почука по масата.
Нежният юноша, който тъкмо искаше да каже нещо, се сепна и замълча.
Професорът отпи глътка от чашата си и каза:
— Забелязах с удоволствие, че теоретичните въпроси, изглежда, хвърляха дявола в известен смут. За да спечеля време, ровех в ръкописите си и тъкмо исках да запитам дали не бих могъл да взема със себе си бинокъла си, марка „Цайс“, но изведнъж — не зная как стана — се озовах извън стаята и се видях до дявола в едно удобно кресло. Краката ни почиваха на специално столче и ни заобикаляха някакви перила, но иначе висяхме съвсем свободно в пространството. Като по чудо изобщо не ми се виеше свят.
2
Густав Теодор Фехнер (1801—1887) — лекар, естественик, философ, застъпвал пантеистичния възглед, че целият свят, вкл. цветята и звездите, притежават душа. Б.пр.