Виж, ето какво ще проповядвам, ако минем през някоя епархия, чийто епископ се е увлякъл по новите идеи и принизява бог по този начин… Не всякога е весело да вървиш под тежестта на двадесет ливри втъкано злато, с митрата и жезъла, особено ако го правиш от тридесет години… Но така се налага.
Не можем да привличаме душите с оцет. Ако един голтак нарече братя други голтаци, това няма да им направи особено впечатление. Съвсем друго е, ако кралят им го каже. Да накараме хората поне малко да повярват в собствената си стойност — това е най-голямото благодеяние, но нашите братчета и разни други скитащи монаси го пренебрегват. Тъкмо защото хората са бедни, страдащи, грешни и окаяни, трябва да подкрепим тяхната надежда в отвъдния свят. Ами да, именно с тамян, музика и позлата. Църквата трябва да дава на верующите представа за небесното царство и всеки свещенослужител, като се започне с папата и кардиналите, е длъжен да бъде подобие на всевишния творец…
Всъщност не е лошо, че си говоря така; идват ми наум доводи за бъдещите проповеди. Но все пак предпочитам да ги търся в компания… Дано Брюне не е забравил бонбончетата. А, не, ето ги. Впрочем той никога не забравя…
Без да съм голям богослов като тези, които в последно време валят отвсякъде, мой дълг е да поддържам ред и чистота в божия дом на земята; не желая да съкращавам личните си разходи и тези за двореца ми; самият папа, който добре знае какво ми дължи, не е и помислил да ме принуди на това. Ако му харесва да скромничи на трона, то си е негова работа. Но като негов нунций аз държа да запазя славата на сана му.
Знам, че мнозина злостно одумват голямата пурпурна носилка с позлатени дръжки и обкови, в която пътувам сега, покритите с червени плащове коне, двестата копиеносци от охраната и трите избродирани върху знамето и ливреите на сержантите перигорски лъва. Но затова, когато вляза в някой град, цялото население тича да ми се кланя и целува мантията ми; а кралете коленичат пред мен… За твоя слава, господи, за твоя слава…
Само че на последния конклав съвсем не цареше такъв дух и ясно ми дадоха да разбера това. Тогава искаха някого от простолюдието, съвсем обикновен, смирен, беден човек. Едва успях да отклоня гласуването от Жан Бирел; о, той безспорно беше светец, но светец, който нямаше и капчица дарба да управлява и който щеше да бъде втори Пиер Миронски. Употребих достатъчно красноречие, за да убедя събратята конклависти колко опасна грешка, при съществуващата в Европа обстановка, щеше да бъде, ако изберем нов Целестин V. О, съвсем не го щадих Бирел! Такава възхвала му направих, доказвайки, че с възхитителните си добродетели е негоден да управлява Европа, че направо го смазах. И постигнах провъзгласяването на Етиен Обер, който имаше достатъчно беден произход от страна на рода Помпадур и чиято кариера бе в достатъчна степен лишена от блясък, за да спечели гласовете.
Учат ни, че Оветият дух ни озарява за избора на най-достойния; а в действителност гласуваме, за да избегнем най-лошия…
Негово преосвещенство ме разочарова. Хленчи, колебае се, решава нещо, отмята се. О, аз другояче бих ръководил църквата… И после отде му дойде хрумването да изпрати кардинал Капочи с мен, сякаш са необходими двама легати и сякаш не съм достатъчно опитен, за да се справя сам! И какво се получи? Спречкваме се още с пристигането, защото доказвам глупостта му, а той се прави на засегнат, милият Капочи, оттегля се и докато аз тичам от Брьотьой до Монбазон, от Монбазон До Поатие, от Поатие до Бордо и от Бордо до Перигьо, той, от Париж, току праща навсякъде писма, за да затруднява преговорите ми. Ох, надявам се, че няма да го заваря в Мец при императора…
Перигьо2, мой Перигор…3 Боже, дали не ги виждам за последен път?
Майка ми беше сигурна, че ще стана папа. Неведнъж ми го е внушавала. Затова накара да ме подстрижат още на шестгодишна възраст и издействува от Климент V, който хранеше голямо и хубаво чувство към нея, да бъда записан като папски възпитаник с право да получа бенефиций. Колко ли годишен бях, когато за пръв път ме заведе при него?… „Госпожо Брюнисанд, нека бог даде вашият син, когото лично благославям, да покаже в избраното от вас поприще всички достойнства, които могат да се очакват от такъв род, и бързо да се издигне до най-високите длъжности на Светата църква.“ Не бях повече от седемгодишен. Направи ме каноник на Сен-Фрон; времето на първата ми свещеническа наметка. Близо петдесет години оттогава…
Майка ми ме виждаше папа. Дали бе честолюбива майчината мечта, или от онези пророчески видения, които жените имат понякога? Уви, мисля; че никога няма да бъда папа.