Тя кимна.
— Чудесна идея. Наспи се добре. Скалата отново отслабва и подозирам, че до утре ще се отвори нов процеп. Вероятно няма да е голям, но ще имаш нужда от сили.
— Можем да го оправим сега — предложих, като се постарах да не звуча прекалено нетърпелив.
— Утре — отговори тя категорично, но мило. — Не се поправя нещо, преди да се е счупило. А и знаеш, че това не е работа за по-малко от трима.
Знаех го. Това донякъде беше причината тази година да дойда през юни, вместо през август, както правех обикновено. При баба и леля Холи бяха гостували цял куп роднини след смъртта на Хедър и всички те бяха помагали в ритуала, откакто я нямаше, а аз бях поредният в списъка.
— Като стана дума за това — казах аз, — леля Кала[23] спомена ли дали ще се премести тук за постоянно?
Баба направи физиономия. Леля ми Кала беше основният претендент за мястото на Хедър като постоянен трети човек — само че беше стара и болна, а и двете с баба се разбираха колкото Батман и Жокера. И все пак, тя се беше пенсионирала и преместването й в Три Пийкс щеше да е по-лесно, отколкото за всеки друг от роднините.
— Холи продължава да пита. Кала продължава да отказва — баба въздъхна. — В името на Скалата, надявам се да размисли. Но при мисълта тази жена да остане под покрива ми за повече от седмица… Както и да е, това определено не е твой проблем. Лека нощ, Аспън.
В тона й се долавяше особена нотка, сякаш се опитваше да ми внуши точно обратното на онова, което казваше. Но леля Кала не беше мой проблем — та аз я бях виждал само два пъти, — така че не се замислих много за това. Просто пожелах лека нощ и се отправих към стаята си. Е, на практика стаята беше на Хедър.
Светнах лампата… и буквално подскочих.
— Но какво…
Бранди ми се усмихваше, седнала на леглото.
— Здрасти, Аспън.
— Но ти — заговорих аз и сочех неопределено към алеята долу. Не се ли беше върнала на партито? Определено беше включила двигателя. Но бях ли я чул действително да потегля?
— Тео си има местенце за преспиване — каза Бранди. — Той така го определи. Освен това вече се беше отрязал, когато си тръгнахме. Дори да се върна, надали ще е способен да води смислен разговор тази вечер.
Босите й крака описваха случайни фигури по небесносиния килим. Ноктите им проблясваха в сребристо. Пристъпих предпазливо в стаята.
— Ти, от друга страна, изглеждаш учудващо трезвен за някой, който припадна само преди час.
Ухилих се.
— А казват, че азиатците не носят на пиене.
— Може да се отнася само за стопроцентовите.
— Или може би съм супергерой.
Бранди се усмихна още по-широко.
— И това превръща мен в каква? — тя се облегна назад на дланите си, а гърдите й изпъкнаха съвсем преднамерено. — Лоис Лейн[24]?
— Супермен? — учудих се аз и се опитах да се съсредоточа единствено в лицето й и в нищо по-надолу от него. — Сериозно? Аз казвам супергерой, а ти избираш най-калпавия?
— Бягаш от основния въпрос, Куик?
Гласът й беше нисък. Дрезгав. Устата ми пресъхна.
— А основният въпрос е?
— Затвори вратата — нареди тя.
Подчиних се.
— Ще трябва да бъдем тихи — продължи тя и ме прикани към леглото. Движех се като марионетка, командвана от ръцете й. Наистина се случваше. Бранди беше в леглото ми и искаше и аз да съм там и да бъдем тихи, а това вероятно нямаше да е лесно.
— Ако ти можеш, и аз мога — казах и седнах до нея. Сложих длан върху коляното й. — Само че… Мамка му. Нямам…
— Аз имам — каза тя и показа малко станиолово пакетче. — Ела тук.
След това отново започнахме да се целуваме, по-ненаситно от преди, по-необуздано, тъй като този път играта не приключваше с целуването. Тя бързо пъхна ръце под ризата ми и я изхлузи през главата ми, а аз съблякох нейната рокля. Всичко се случваше толкова бързо — преди два часа дори не се бяхме целували — не беше ли редно нещата да се случват малко по-бавно?
Но Бранди не ми беше първата, а знаех, че и аз не съм първия й. Вероятно бавното темпо беше за първите.
А може би просто и двамата бяхме хлътнали здраво, освен това нямаше правила колко бързо или бавно трябва да се случват нещата, просто трябваше да престана да премислям и…
И…
Преди
Мама не се обади на татко, след като ни напусна. Нито веднъж. Поне доколкото ми беше известно. Винаги се обаждаше само на мен и винаги на мобилния ми телефон — никога на стационарния — винаги само през делнични дни, винаги между три и половина и шест, след училище и преди татко да се е прибрал от работа.