— Не, не, не е напуснала! Обади се, че е болна — последва нова въздишка. — Джеси е този, който напусна или поне предполагам, че е така, след като пропусна четири от смените си, без дори да се обади. Все пак Лия е намислила да го открие и да го върне обратно, а след това подозирам, че ще ме убеди да не го уволнявам. Винаги е имала слабост към това момче, не ще и дума.
В съзнанието ми проблесна спомена за снимката, която пияната Сейди ми беше показала на партито снощи. Онази, на която Лия изглеждаше необичайно срамежлива, сгушена до Джеси на онази пейка.
— Предполагам — казах.
Той примигна бързо, внезапно стреснат, сякаш беше излязъл от някакъв унес. Втренчи се в мен.
— Съжалявам. Ти си нов тук, нали? А аз бърборя за служителите си, сякаш знаеш всичко за тях. И така. Аз съм Хари, приятно ми е да се запознаем, без значение дали крадеш телефони, или не.
Той подаде ръка и аз я стиснах.
— Лия — напомних му аз. — Някаква идея къде мога да я намеря? Или може да ми дадете номера й?
Хари ми се усмихна мило като на внук, но поклати глава.
— Не раздавам номерата на служителите си. А и нямам представа къде се е дянала. Предполагам на същото място, където и Джеси, макар да ми се струва, че нямаше идея къде може да е отишъл. Най-вероятно на поредното импровизирано пътешествие до някой къмпинг. Времето е подходящо.
Останалите снимки на Сейди се появиха в съзнанието ми. Джеси, кръстосал поглед пред фотоапарата. Джеси, който буквално щеше да е на покрива, стига да не отсъстваше мистериозно от партито. Джеси, чийто състезателен дух бях откраднал по време на последния ритуал на триадата…
— …името ти, синко? — питаше Хари. Бяха ми нужни няколко секунди да асимилирам въпроса.
— О — сепнах се, защото изведнъж се почувствах неловко. — Аспън Куик.
— Куик, значи? — каза Хари и повдигна вежди. — Познавам няколко души с фамилия Куик.
— Като баба ми, предполагам? — отвърнах и още в същия миг съжалих. Дали беше редно да покажеш, че осъзнаваш как някой е много по-възрастен от теб, или е по-добре да се престориш, че изглежда по-млад, отколкото е в действителност? Никога не съм бил добър в преценяването на подобни неща.
Хари само се разсмя.
— Като че ли да — каза той. — Коя е баба ти? Айви[25] или Лили[26]? Бях съученик и на двете. Прекрасни момичета. При това с много хубави имена.
Намръщих се.
— Всъщност, нито едната — отвърнах. — Името на баба ми е Уилоу[27].
Той ме изгледа изпитателно и отново намести очилата си.
— Уилоу — повтори, а името прозвуча тежко и тромаво от устата му. — Не познавам никаква Уилоу. Но може да е по-възрастна или по-млада. Кълна се, че бяха само две. С Айви излизахме известно време, знаеш ли? През цялата последна година в училище. После тя замина за колежа в града. Голяма разправия стана с това. Така и не се върна и изгубихме връзка. Но такива неща все пак се случват.
Всъщност, не. Работата беше в това, че баба имаше навика да не оставя хората да си я спомнят. Очевидно беше постъпила по същия начин и с този човек. Човек, с когото вероятно беше отрасла?
По дяволите.
Все пак казах само:
— Предполагам, че да — и си отбелязах наум да попитам баба дали случайно няма сестри, които е пропуснала да спомене пред мен. — Е, ако видите Лия, предайте й, че съм я търсил, може ли?
— Непременно — отговори Хари, щом се отправих към вратата. — И говоря сериозно за работата, чуваш ли? Само кажи.
Когато стигнах в закусвалнята същата вечер, Тео и Бранди вече бяха там и седяха един срещу друг в обичайното ни сепаре. Щом приближих, Бранди извика:
— Ето те, миличъъъък!
Отново онзи неин тон, онзи, от който не можех да разбера дали се държи иронично или не. Тео реагира с извъртане на очи, затова предположих, че са говорили, Тео знае и няма нищо против.
— Здравей — отвърнах, настаних се до нея и набързо я целунах по устните. Съвсем лека целувка. Все пак Тео беше там, а има огромна разлика между това да излизаш с бившето гадже на своя приятел и да му го натрапваш безочливо. Не исках да бъда чак такъв кретен.
— Вече поръчахме — обяви Бранди. — За теб обичайното, нали? Бургер с всичко, средно опечен, и пържени картофки отстрани?
— Точно така — потвърдих, доволен, че е обърнала внимание. — Как беше на езерото?
— Добре — отговори Тео. — Ветровито, но беше хубаво.
— А има и още нещо — добави Бранди със закачлива усмивка. — Тео има новини.
— Новини? — учудих се.
— О, боже — въздъхна Тео и стисна очи. — Не сега.