— Всички произлезли от Уилоу… почакай. Значи само теб, мен, леля Холи и Хедър?
— И всички останали, свързани с нас — заяви татко. — Аспън, когато леля ти ти каза истината, ти беше ужасен. Беше пораснал с убеждението, че Скалата не е опасна за теб, докато си далеч от Три Пийкс. Тогава Холи ти разкри истината, против волята ми, напомням, и започнаха да те преследват ужасни кошмари. Почти не спеше. Започна да се държиш буйно в училище. Преподавателите ти…
— Стой, почакай — прекъснах го и силно стиснах очи. — Откраднал си спомен от мен, защото някакъв некадърен учител не е могъл да се справи с мен? И някакъв некадърен психотерапевт?
— Тя каза, че момчетата на твоята възраст…
— О, на моята възраст. Чудесно. И какво, че съм твърде голям да тъгувам? Така ли?
— Джеръми — изрече непоколебимо той и така ме накара да млъкна на мига. — Убягва ти важното. Винаги си бил такъв. Същото се случи и когато почина майка ми. Твоята баба. Ти беше на шест и беше неутешим. Беше обсебен от смъртта й, не спираше да плачеш и това влияеше на…
— Почакай. Почакай — въздухът наоколо сякаш се вледени. — Да не би току-що да каза баба ми?
— Да…?
— Тя е умряла? Когато съм бил на шест?
— Ами… да. Не си ли спомняш? Заминахме на север за Три Пийкс и разпръснахме праха й в гората край Майското дърво, точно както направихме и с Хедър.
Вероятно халюцинирах. Или може би сънувах. Трябваше да е така. Това беше единственото рационално обяснение. Ощипах се за всеки случай. Не.
— Говорим за твоята майка? Майката на леля Холи? Родната ми баба? — очевидно беше така; майката на мама беше починала четири години преди раждането ми.
— Да, разбира се.
— Тогава коя е Уилоу, по дяволите?
— Какво…?
— Тя… не ми е баба.
— Аспън. Не. Разбира се, че не е. Името на баба ти беше Айви. Знаеш това.
Айви. Стаята се завъртя. Или аз се въртях. Защото не познавах никаква Айви.
— Добре — отсякох. — И кой ти каза, че е по-добре изобщо да не си спомням баба си? Друг терапевт?
— Какво? Какви ги говориш? Аспън…
— Защо си ми откраднал спомена за нея?
— Не съм! — кресна татко. После почти незабавно се успокои. — Не съм го направил. И нямам представа защо си я забравил. Ти я обичаше.
Не бях забравил. Когато забравиш нещо, можеш да си го припомниш. Име, събитие, все нещо ще удари камбанка дълбоко в съзнанието ти. Но името Айви не ми говореше нищо.
С изключение… не. Това не беше истина. Бях чувал това име и то наскоро. От човека в книжарницата, където работеше Лия. Айви и Лили, беше казал той — а веднага след това добави, че не познава никоя на име Уилоу. Мислех да попитам баба за това, но после просто се изплъзна от съзнанието ми.
— Там ли си още, сине? — попита татко. — Наистина нямам представа какво се е случило, но можем да го оправим, нали? Ще поговоря с леля ти и…
Прекъснах разговора.
Преди
— Откраднал си го, нали?
Бях на девет и наострих уши, както правех винаги, щом чуех думата откраднал. Изречена от повечето хора, тя означаваше нещо съвсем обикновено — но от мама лесно можеше да се окаже нещо различно.
Измъкнах се от леглото, открехнах вратата и се промъкнах в коридора към светлината от дневната, където родителите ми бяха още будни. Скрих се в ъгъла, така че да не могат да ме видят. Баща ми говореше нещо, но твърде тихо, че да го чуя.
После отново се обади мама:
— Анди, не можеш да продължаваш да правиш такива неща за него.
(За сведение Анди не беше истинското име на татко. Беше го променил официално, когато навършил осемнайсет. Не можех да го виня; все пак кой би искал да носи името Дандилайън[31] през целия си живот? Очевидно негова е била идеята да ми даде нормално първо име и да се съобрази с традицията в семейство Куик за второто.)
— Просто се опитах да облекча ситуацията — отговори татко малко по-силно и успях да го чуя. — Онова куче беше огромно.
— Да, така беше — съгласи се мама. — Но не в това е въпросът.
— Напротив, точно в това е въпросът! — настояваше татко. — Беше огромно и му се нахвърли. Кълна се, че в него имаше нещо от вълк.
Не знаех за какво се карат мама и татко, но аз си спомнях кучето. Бях се озовал лице в лице с него на връщане от бакалията и в мига, в който ме зърна, започна да лае, ръмжи и да се зъби към мен.
— Толкова съжалявам — беше казала собственичката му, придърпа го за каишката и се опита да го успокои, като го хвана с две ръце. — Взет е от приют и… долу, момче! Раздразнителен е, но… не е злонамерен. Долу, Бени!