Уилоу зяпна срещу мен. Леля Холи местеше поглед от нея на мен и обратното. В продължение на няколко дълги секунди в стаята беше болезнено тихо.
За мое учудване първа заговори леля Холи.
— Боже, ще го убия!
— Какво?
— Глупавият ти баща — отвърна леля Холи. — Моя глупав брат. Анди не знае кога да спре. Никога не е знаел. Винаги стига твърде далеч, взема прекалено много. Колко пъти е провалял ритуала на триадата…
— Стига твърде далеч? — повторих напълно объркан.
От очите на леля Холи хвърчаха искри. Всъщност беше дори хубаво да я видя толкова ядосана на друг, а не на мен.
— Бих заложила всичко, че се е опитал да вземе… какво?… Скръбта ти, нали? И не знае кога да спре. Или как да спре, този кретен. Ще му се обадя, за да му налея малко разум…
— Не — казах. — Недей. Не сега. Не искам да започвам скандал. Просто искам да разбера какво става, може ли? — отново се обърнах към Уилоу и казах: — Наричам те бабо и сякаш винаги е било така. Защо не си ме поправяла?
— Аспън, миличък — заговори тя. — Всеки си има своето обръщение към мен. Холи ме нарича мами; дъщеря й, мир на душата й, ме наричаше по име. Ти ме наричаш бабо. Въпросът е там, че просто няма дума за връзката помежду ни.
Стомахът ми се сви. Седнах на канапето, налагаше се.
— И каква точно е връзката ни?
Тя направи пауза.
— Ти наистина ли не си спомняш?
Поклатих глава.
— В такъв случай… — Уилоу се наведе напред на стола си. — Джеръми Аспън Куик, може ли да ти разкажа една приказка?
Пълното ми име и официалният тон в този въпрос предизвикаха преминаването на тръпки по гърба ми.
— Добре — отговорих. — Разбира се. Приказка. Да.
Уилоу се усмихна широко, облегна се удобно и започна да разказва:
— Много отдавна живеех на югоизток оттук в прекрасно градче на крайбрежието, което неотдавна се превърна в Провинция Масачузетс Бей.
— Неотдавна? — смаях се и тръпките станаха още по-силни. — Кога си…
— Моля те да не ме прекъсваш, Аспън — тя разтърка челото си и въздъхна, сякаш мислеше задълбочено за нещо. — Беше… 1690 година. А може би 1691. Някой ден наистина трябва да проверя датите. Но идеята ми беше, че живеех на крайбрежието. Бях омъжена за прекрасен човек и му родих две прекрасни деца. Кръстихме ги Аш[32] и Роуз[33], на две неща, които с мъжа ми намирахме за прекрасни. Историята започва от момента, в който децата ми бяха приблизително на твоята възраст, Аспън. Само няколко месеца след като мъжът ми хвана треска и почина.
Редно беше главата ми да се върти. Нормално беше да ми се струва нелепо. Би трябвало да настоявам за истинската история. Но се чувствах странно спокоен.
— Носеха се слухове за черна магия — продължаваше баба. — За магьосничество. Това, което трябва да знаеш, е, че мъжът ми имаше магически способности. Не вещерски — нищо общо с обвиненията, които се повдигаха, — просто особена връзка със земята. Способност да влияе на определени природни явления. Беше предал тази способност и на децата ни. Роуз беше даровито момиче, доста самоуверена и повече от способна да пази силата си в тайна от любопитни очи. Но Аш трябваше да се научи да държи способностите си под контрол. Беше само въпрос на време да се издаде пред неподходящия човек, затова замислих бягство. Не исках да видя собствения си син обесен насред цялата тази лудост.
Ето защо продадох къщата си, замених я за фургон и провизии и потеглихме на запад, всяка вечер лагерувахме край различно селище, изучавахме земята. Палехме огън. Сами си осигурявахме прехраната…
Децата ми бяха излезли на лов вечерта, когато се случи. Бях останала при фургона да наклада огън и ги чаках да се върнат, когато невероятен тътен разтресе земята. Скалата, както се сещаш. Бяхме устроили лагер точно под сянката на Скалата. Същата вечер тя се срути и ме затрупа под планина от камъни. Така ме откриха, когато се върнаха.
Този път не успях да се въздържа и я прекъснах:
— Затиснала те е? Искаш да кажеш, че си умряла?
Тя ме погледна и без да й мигне окото, отвърна:
— Точно това искам да кажа.
— Но…
— Позволи й да довърши — промълви тихо леля Холи.
Пра-пра-прабаба зомби, помислих си аз и се постарах да държа устата си затворена.
— Децата ми ме върнаха — каза баба. Уилоу. — Вечерта, в която умрях, те наклали огън върху камарата камъни, която ме беше затрупала. Пуснали в огъня листа от ясен и от цветче на роза като символ на готовността им да жертват себе си, за да ме върнат. На следващата сутрин и Скалата, и аз отново бяхме съвсем непокътнати. На мястото, на което лежах затисната, вместо купчина камъни имаше фиданка на дъб.