— О, Аспън, здрасти — обади се Бранди, без да отмества поглед от екрана.
— С кой герой играеш? — попитах.
Очаквах да каже, че с Йоши[35], тъй като това беше най-високият резултат, но Бранди отговори сковано:
— С Пийч. Ехо! Винаги съм Пийч.
Погледнах намръщено към екрана. Количката на Пийч не се движеше особено уверено.
— Как така….
— Шшшт, разсейваш ме — скара ми се тя и загледа сърдито екрана, на който на Пийч й предстоеше да премине през доста трудна на вид рампа. — Ооо, чакай, само почакай, ще се справя, ще се справя… мамка му. Аааааах, уби ме.
Хвърли демонстративно джойстика си на пода, облегна се назад и затвори очи.
— Нивото още не е приключило, Бранди — намеси се Кори.
— Да, но аз приключих — отговори Бранди. — Можеш да седнеш на стола до бюрото, ако искаш.
Последното беше адресирано към мен. Седнах и гледах как Кори, Тео и другото момче, всичките седнали на двойното легло, довършиха нивото в играта си.
Чак след като приключиха и Йоши, управлявана от Кори, победи, Кори ме представи на непознатия тип.
— Аспън, това е Кендрик — каза тя. — Кендрик, Аспън.
— А, да — отвърна Кендрик. — От партито. Ти си онзи, който припадна на платформата.
Кори се разсмя, Кендрик също, а аз веднага си спомних къде съм го виждал. Мотаеше се край охладителите за напитки на партито и тормозеше Лия да допълва чашата му.
— Да, аз съм — признах. — Съжалявам за това. Отново.
— Няма проблем — отговори Кори. — Поне не си драйфал като някои хора, чийто имена мога да спомена — каза тя и подчертано изгледа Кендрик, който повдигна вежда.
— Играе ли ти се? — попита Бранди и кимна към джойстика, който беше захвърлила на пода. Беше кръстосала ръце пред гърдите си и мушнала длани под мишниците, сякаш за да ги стопли. — Можеш да заемеш мястото ми, ако искаш. Писна ми да губя.
Тео леко надигна врат и погледна към нея.
— Да, какво ти става? Обикновено ни сритваш задниците на тази игра.
Бранди се изплези.
— Изглежда ръцете ми стачкуват.
— Е, ще се включиш ли, Аспън? — попита Кори и се наведе да вземе джойстика на Бранди.
— Още не — отвърнах. — Изиграйте няколко игри. Искам да погледам състезанието, за да изработя стратегия, с която да ви победя, щом се включа.
— Ще ти се — измърмори Кори. Няколко секунди по-късно тримата бяха избрали ниво, на което да играят и отново се състезаваха.
— Стачка, а? — попитах и придърпах стола малко по-близо до Бранди. — Какво има? Да не ти е зле?
— Мисля, че не — отговори Бранди. — Имам предвид, че не се чувствам зле. Просто ръцете ми… не знам. Като че ли изведнъж започнаха да треперят. Съвсем неочаквано. Затова си тръгнахме по-рано от езерото. Бях ужасно непохватна с веслата на лодката. Помислих си, че се дължи на студа край водата и ще ми мине, ако постоя на закрито, но…
Намръщих се.
— Да не би да си пипнала някоя настинка?
— Провери ми челото — каза тя. Послушах я. Усетих кожата й абсолютно нормална.
— Хм — изсумтях.
— Нали? Сега докосни това.
Тя отпусна ръце и вдигна едната към мен. Хванах я — права беше. Трепереше. Дори след като силно стиснах дланта й между своите, усещах как вибрира в тях. Дъхът ми секна, защото чувството събуди спомен — твърде жив спомен — в съзнанието ми.
Ръката на Уилоу. Тремор. Не остарявай, беше ми казала тя.
Но Бранди не беше стара. Беше само на седемнайсет, а аз бях съвсем сигурен, че тийнейджърите не получават тремор просто така. Какво ставаше, по дяволите?
— Кога започна това? — попитах.
— Вече ти казах, на езерото.
— Да, но по кое време? Знаеш ли?
— Нямам представа. Преди няколко часа? О! Не, точно така, беше три и половина, когато се върнахме с кануто.
Три и половина. Половин час, след като леля Холи ме беше събудила по телефона.
Дланите ми се изпотиха.
— Може и да си прав — каза тя и хвърли поглед към тримата почитатели на Марио Карт. — Вероятно ще е добре да ида на лекар.
Свих пръстите си в юмруци и забих нокти в дланите си. И Хедър беше отишла на лекар. Не бяха успели да направят нищо. Колко зле можеше да стане? Бранди нямаше да умре, нали?
Е, разбира се, че нямаше. Все пак не ставаше въпрос за бели дробове, които могат просто да спрат да работят. Беше само треперене. Треморите бяха нещо нормално. Хората постоянно ги получават… нали?
Несигурността тласна ръката ми напред и накрая стиснах одеялото, с което се беше увила Бранди. Сладката, невероятно секси Бранди, която категорично не заслужаваше това. Проникнах в него, задържах се достатъчно дълго, за да се уверя, че принадлежи на Кори, и започнах да търся ръцете й. Здравите й ръце, които не трепереха и…