И тогава си спомних. Не можеш да замениш нещо, което Скалата е откраднала. Хедър го беше казала в писмото си.
Все едно. Майната му. Свързах се, открих стабилността в ръцете на Кори и я дадох на Бранди. Внимателна, прецизна работа, изпълних действието както винаги… само дето не се получи.
Изчаках, може би беше нужно известно време. Десет минути. Но дланите на Кори си останаха стабилни, а тези на Бранди продължаваха да треперят в скута й.
Значи така. Не можех да оправя Бранди. Най-сетне беше моя, а беше повредена и аз не можех с нищо да й помогна.
— Хей, добре ли си? — попита Бранди и леко разроши косата ми.
Насилих се да се усмихна.
— Да, напълно. Добре съм.
Това момиче знаели изобщо някаква истина за теб?
Бях пренебрегнал въпроса, когато Лия го зададе, но не можех да не се запитам дали имаше ли право. Не беше честно подобни неща да се случват на Бранди, а тя да няма никаква представа защо.
Но не бях споделял тайната си с никого — освен това, каква полза щеше да има, ако тя узнаеше?
От друга страна, не беше ли редно в двойките да има взаимна честност? Ако двамата с Бранди останехме заедно — а аз категорично възнамерявах да останем заедно, — все пак щеше да се наложи да й кажа. Както татко е казал на мама. А мама беше споменала веднъж, че й се искало татко да го е споделил с нея на по-ранен етап от връзката им…
И все пак един въпрос все ме тормозеше: Как това може да доведе до нещо добро?
Повратният момент беше телефонно обаждане.
Двамата с Бранди се натискахме като подивели в леглото ми, вратата беше затворена, вече се разсъбличахме, а аз се опитвах да се абстрахирам от треперещите й ръце и в този момент телефонът й звънна. Беше мелодията на „Пианистът“[36], което означаваше, че се обажда баща й.
Тя простена и се измъкна от чаршафите.
— Трябва да вдигна.
— Няма проблем.
Бранди прекоси стаята и започна да рови в чантичката си, а аз се отпуснах обратно на възглавницата и се опитах да успокоя учестеното си дишане.
— Здравей, виж… — започна Бранди с най-убедителния си не-нямах-никакво-намерение-да-правя-секс тон. После се умълча и започна да кима на онова, което баща й казваше. Направи гримаса към мен, а след това завъртя ръка и ме накара да се усмихна. После спря и лицето й посърна. След това се свлече на леглото. Престана да кима.
— Татко, стига — заговори отново тя. — Само защото някакъв тип е… Да, слушам те. Извинявай.
Тя ме стрелна с поглед. На секундата усетих напрежение във врата. Имах чувството, че разбирам какво става.
След малко Бранди въздъхна в телефона.
— Торонто? Дори не сме близо до Торонто… Да, знам, че Ню Йорк граничи с Канада. Но ние изобщо не сме близо — божичко, да, чувам те.
Седнах и взех да разтривам гърба й. Никога не бях виждал Бранди толкова напрегната, както когато говореше с баща си. Най-накрая тя затвори очи.
— Добре, ще проверя разписанието на автобусите. Утре ще ти кажа — пауза. — Не, казах утре. Късно е, татко. И без това не съм си събрала нещата, а и няма кой да ме закара до автогарата тази вечер.
О, боже, сериозно ли?
— Добре — каза тя. — Да, добре. И аз те обичам. Чао.
Тя затвори. Безмълвно се обърна към мен, но си личеше, че кипи отвътре.
— Торонто? — попитах аз.
— Някой бил застрелян — отвърна Бранди. — Гангстерска история.
— В Торонто.
— Аха.
— Торонто, който е на около пет часа път оттук? Може би дори шест.
— Ммдаа.
— И те кара да се прибереш у дома?
Отговорът й беше гримаса, съвсем малко пресилена.
— Честно казано, изненадана съм, че не се случи по-рано. А не мога да откажа, когато стане такъв. Знаеш, че е така.
Наистина знаех. Колко пъти по време на учебната година й се беше налагало да си тръгне от класната стая, защото параноичният й баща си въобразяваше, че не е в безопасност, когато не е с него? Какъв глупак бях само, да си помисля, че няма да е същото и през ваканцията.
Но в този момент всичко си дойде на мястото. Отговорите на въпросите, които се въртяха в главата ми, още откакто наблюдавах играта Марио Карт.
— Хей, Бранди. Ами ако той не беше такъв?
— О, да — отвърна тя и извъртя очи. — Защото наистина копнея да предложа терапия за четвърти път. Боже, повече няма да говоря за това. Просто ще трябва да дочакам дипломирането, за да мога да се изнеса и…