Но тя не почака. Изхвърча от стаята ми, насочи се към стълбището, а оттам към източното крило. Последвах я, повтарях името й толкова пъти, че тя най-накрая се обърна.
— Престани, става ли? — настоя тя. — Просто престани. Да не си посмял да направиш още една крачка към мен.
И просто влезе в стаята и затръшна вратата, а аз просто стоях и гледах.
Работата беше там, че не беше нужно да я следвам, за да я спра. Беше оставила телефона си на леглото ми. Нужно беше само да проникна в него и да отнема желанието й да си тръгне. Или може би всички негативни емоции към тайната, която току-що й бях доверил.
Или пък можех да й взема спомените за целия този разговор. Така щяхме да сме си по-добре, нали? Щастливи. Като преди.
Взех телефона.
Това момиче знае ли поне нещо истинско за теб?
Сега Бранди знаеше истината и беше решила напълно съзнателно, разполагайки с всички факти, че не ме иска. Ако не залича спомените й, с Бранди щяхме да останем разделени завинаги.
Но ако го направех, щеше да ми се наложи да живея с мисълта за това, което съм й причинил. Същото, което баща ми е причинил на мен.
Стоях там и държах телефона й в ръце, докато тя не почука на вратата няколко минути по-късно. Протегна треперещата си ръка. Подадох и го. И ето че просто така, вече беше твърде късно да размисля.
Преди
Диско топки над главите ни. Миризма на пот, замаскирана от силни сладникави парфюми. Аромат на пунш, бисквити и сладкиши. Някаква отвратителна поп песен гърмяща от колоните. Всички странно издокарани хора. Приличаше по-скоро на карнавал, отколкото на бал, с достатъчно неща, които да те разсеят, така че да се изгубиш — но аз не бях изгубен. Знаех съвсем добре къде се намирах (стоях подпрян на стената далеч от масата за безалкохолни до дребно хлапе на име Омар) и знаех съвсем точно къде е Бранди (танцуваше с Тео), а единствено това беше важно.
— Толкова е готина — измърмори Омар до мен.
— Да — съгласих се и в този момент се замислих, че може да не говори за Бранди. — Чакай, коя?
— Тануджа — отговори той и кимна към едно момиче, което бегло познавах от часовете по английски език. Седеше сред група свои приятелки, облечена в сребриста рокля без ръкави.
— Върви тогава да я поканиш на танц — насърчих го.
Омар направи физиономия.
— Ще ми откаже.
— А ако не ти откаже?
— Ще го направи.
Доколкото ми беше известно, Тануджа не излизаше с никого. Спомням си, че си помислих как ако Бранди беше сама, щях да я поканя, още преди музиката да е започнала. На практика бях готов да убия, за да съм на мястото на Омар.
Сложих ръка на кльощавото му рамо, проникнах в съзнанието му и потърсих свенливостта му. Не беше трудно да я открия; беше се разпростряла като гъба около цялата му личност, а това означаваше, че ще отнеме много време да я премахна цялата. Затова се отказах от този вариант и се насочих към бърза поправка: взех му увереността, че Тануджа ще го отхвърли.
После се наведох към него и казах:
— Приятел, просто опитай. Цял живот ще съжаляваш, ако не го направиш.
Омар се поизправи, пое дълбоко въздух и пое към Тануджа и приятелките й. Миг по-късно го видях да я води към дансинга.
Веднага след това отново забелязах Бранди. Беше облечена в тъмносиня рокля, която се вееше около прасците й, а тънките й презрамки подчертаваха слабите й рамене. Беше вдигнала косата си с лъскави украшения и беше оставила няколко свободни кичура, които се спускаха по гърба й. Приближаваше се към мен. Усмихваше се.
— Може ли един танц, драги господине? — попита.
В този момент музиката се промени: от бърза на бавна. Песента беше „Всяко твое вдишване”[37]. Създава усещането, че е любовна песен, докато не осъзнаеш, че всъщност това са мислите на едва ли не преследвач, и се чувстваш тъпо, задето си я мислил за романтична.
Бранди беше вдигнала ръката си напред. Гладка бяла кожа, нокти, лакирани в розово и корсажа от Тео на китката.
— Къде е кавалерът ти? — попитах твърде нелюбезно.
— Тъпче се със сладкиши — отговори тя. — Мрази да танцува. А и не се справя добре като мен и теб. Е, какво ще кажеш?
Нямаше как да откажа, след като питаше за втори път. Затова затанцувахме бавно, долепени един до друг в ритъма на тази песен, която съществуваше вероятно от четиристотин години. Ръцете ми бяха на гърба й. Нейните около врата ми. В продължение на четири минути си представях, че съм дошъл като кавалер на Бранди, а не като част от огромната й група приятели.
Когато бавната песен свърши и започна по-бърза, Бранди се наведе напред и ме целуна по бузата. Почти ми секна дъхът.