Тя спря, сякаш очакваше да споря с нея. Но как изобщо можех да възразя? Особено след като частица от мен ми подсказваше, че ако не внимавам, тя може да се окаже права.
— Лия — заговорих и се приближих към нея.
Тя се отдръпна и се усмихна безрадостно.
— Ще се видим друг път, Аспън. Обади ми се в магазина, когато ти се прииска да си купиш първата книга на Джонатан Франзен[39].
— Стига, Лия — хукнах след нея, но тя се обърна и пое с бърза крачка. И аз ускорих ход. Тя беше единственият ми приятел. Единственият човек извън роднините ми, който знаеше тайната ми и не я смяташе за ужасна. — Лия, почакай. Съжалявам. Само спри.
Тя спря. Но не се обърна, не каза нищо. Това означаваше, че аз трябва да заговоря пръв.
— Разкажи ми за Хедър — помолих.
Последва пауза, после Лия поклати глава.
— Сериозен съм — уверих я. — Ти искаше да говорим за Хедър. Говори тогава.
Тя отново се обърна с лице към мен. Тъжната усмивка беше изчезнала от лицето, сега виждах единствено изтощение. Изтощение и прилична доза недоверие.
— Искаш да чуеш за това? — попита тя.
— Да, искам — отговорих и с изненада установих, че наистина е така.
— Добре, седни.
Седнах с кръстосани крака на тревата и след кратко колебание тя направи същото.
— Знаеш за Шерлок Холмс, нали? — попита тя.
— Ъъ, всеки знае, не е ли така?
Но тогава си спомних писмото на Хедър. Как го беше адресирала: Само за очите на Шерлок. Фактът, че го беше подписала като Доктор У.
— Двете с Хедър влизахме в роли — каза тя. — Аз бях Шерлок. Тя беше моя доктор Уотсън. Бяхме може би… десетгодишни. Е, поне започнахме играта като десетгодишни. Слагах си старомоден каскет и носех лула, а тя вземаше стетоскоп и размахваше бастун. Така решавахме загадки заедно.
— Бастун? — попитах озадачен.
— Да. Бамбуков. Заради травмата на Уотсън от войната — тя вдигна вежди сякаш искаше да ми каже: Ехо, всеки ги знае тия неща.
— О, добре, ясно — отговорих. — Значи… решавали сте истински загадки?
— Понякога. В повечето случаи си ги измисляхме сами. Все пак имаше и няколко истински случая — като този със странната зелена слуз в банята.
— Пфу — казах аз.
— Да, отвратително беше, но взехме проба, а Рейчъл ни вкара в лабораторията по химия в гимназията, за да проведем тестове. Само че така и не стигнахме до тестовете, тъй като професор Мориарти ни спипа в крачка.
— Професор Мориарти…?
Тя се ухили и за секунда зърнах духа на десетгодишното момиченце, което е била.
— Портиерът на гимназията. Създаде ни неприятности и така се превърна в нашия отявлен враг. Следователно, Мориарти[40].
— Разбирам — отвърнах и осъзнах, че и аз самият също се хиля.
— Четяхме всички стари разкази — продължи тя. — Тези на Артър Конан Дойл. Гледахме всяка филмова екранизация или сериал, до който успявахме да се доберем, а повярвай ми, те са много. Пет милиона вида Холмс и пет милиона вида Уотсън. Някои прекрасни, други безумни. Такива със субтитри… — тя пое дълбоко дъх, а физиономията й се отрезви. — И тогава Хедър открадна гласа на сестра ми…
— Случайно — напомних.
— Сега вече знам — процеди Лия. — Но да. Хедър го е откраднала случайно и аз спрях да говоря с нея. Престанах да имам общо с нея. Включително свързано с Холмс. Зарязах всичките си книги и дивидита при нея и започнах да се мотая със Сейди, Джеси и още няколко души вместо това.
Но Хедър не намери нови приятели. Поне не истински. Все пак беше създала цял куп приятелства онлайн. Всичките тези хора, за които дори не бях чувала, не спираха да публикуват на стената й във Фейсбук и всички те си говореха за Холмс с нея. Разглеждах профилите им и всички бяха от Европа, Индия, Калифорния и от къде ли не. Всички бяха от много далеч.
— Следила си я във Фейсбук? — учудих се. — Въпреки че вече не си я харесвала?
Лия отново ме стрелна с поглед.
— Разбира се, че го правех. Но въпросът е в това, че тя не се отказа. Всички телевизионни предавания и публикации от фенове, а от време на време тя… сещаш се… пращаше ми по някой имейл, пъхваше бележка в шкафчето ми или ме пресрещаше в коридора. „Хей, хареса ли ти онова по Би Би Си?“, „Хей, трябва да прочетеш този фенфикшън“ или „Хей, пазиш ли още онази шапка?“ и други от сорта.
Опитвах се да се държа мило в началото. Просто се усмихвах, отговарях с „не“ и после я игнорирах. Но тя не се отказваше. Минаха може би години и в един момент започнах да се чудя как така не може да го преодолее. Реших, че е жалка, сантиментална и досадна, затова… започнах да се държа гадно. Наистина много гадно.
39
Съвременен писател, често определян за един от най-значимите съвременни разказвачи, (изд. Колибри). — Бел. ред.