Выбрать главу
Ще го убия, но лице в лице — Та цялата Севиля да ни види; В дуел открит, без подлост на сърце, Там, на площада двама ще отидем. Убиецът, що удара нанася изневиделица, в сражение не влязъл Позора после цял живот понася А тоз, чието гърло е прерязал По право на небето се възнася.
* * *

Точно привършвах последния ред, когато капитанът, станал да пийне малко вода от делвата, взе страницата, за да й хвърли един поглед. Застанал прав до мен, той прочете стиховете мълчаливо и после ме гледа дълго време: един от онези погледи, които добре познавах, спокоен и продължителен, толкова красноречив, колкото и всички онези думи, които бях свикнал да чета по устните му, въпреки че никога не ги бе произнасял. Спомням си, че слънцето се опитваше и не успяваше да надникне между покривите на улица „Толедо“. Тъкмо тогава един лъч проникна косо през прозореца и той освети останалите листа на коленете ми и зеленикавите, почти прозрачни очи на капитана, втренчени в мен; той щеше да изсуши още мокрото мастило на стиховете, които Диего Алатристе държеше в ръка. Капитанът не се усмихна, не направи и никакъв друг жест. Върна ми листа, без да каже нищо и отиде на масата си; ала още го виждам как ми отправя оттам един последен и дълъг поглед, преди да се впусне отново в разговор с приятелите си.

Един след друг пристигнаха Фадрике Едноокият и дон Франсиско де Кеведо. Фадрике идваше от аптеката си на Пуерта Серада; беше приготовлявал специални лекарства за клиентите си и гърлото му беше пресъхнало от изпарения, микстури и медицински прахове. Затова още с идването си обърна четвъртинка вино от Валдеморо и започна да обяснява с подробности на преподобния Перес слабителните свойства на кората на индийското орехче. В този момент се появи дон Франсиско де Кеведо, като изтърсваше мръсотията, полепнала по обувките му.

Калта ми е от полза, щом съветва…

С влизането си произнесе тези думи. Беше мрачен. Поспря се до мен, нагласи очилата си, хвърли един поглед към преписваното и повдигна вежди, установил със задоволство, че стиховете не са на Аларкон25 или на Гонгора. После се отдалечи с подскачащото си накуцване — беше силно кривокрак от детинство, но това не му пречеше да бъде гъвкав и ловък фехтувач, — и седна на масата при останалите от компанията. Там грабна най-близката до ръката му чаша.

Подай ми чашата, защо да ти се свиди Божествената Бакхусова течност…

Каза го на Хуан Викуня. Последният, както споменах, беше бивш сержант от кавалерията, много силен и едър. Бе загубил дясната си ръка при Нюпорт и сега припечелваше от една комарджийница, за която бе получил разрешително. Викуня му подаде чаша вино от Валдеморо и дон Франсиско го обърна на един дъх, макар да предпочиташе бялото вино от Валдеиглесиас.

— Как върви работата с прошението? — заинтересува се Викуня.

Поетът изтри уста с опакото на ръката си. Няколко капки вино бяха паднали върху кръста на Сантяго, избродиран върху черната му дреха под наметалото.

— Смятам — рече той, — че великият Фелипе ще си избърше задника с него.

— И това е чест — отбеляза Калсас.

Дон Франсиско посегна към друга чаша.

— Във всички случаи — той замълча, за да отпие, — честта е за неговия кралски задник. Хартията беше добра, от по половин дукат топа. И изписана с най-добрия ми почерк.

Беше в заядливо настроение. Времената не бяха добри за него — нито за прозата, нито за поезията, нито за финансите му. Само преди няколко седмици Фелипе IV беше отменил своята заповед — първо за затвор и после за изгнание — която бе тегнала върху му, откакто неговият приятел и покровител херцог Де Осуна бе изпаднал в немилост преди две-три години. Най-сетне реабилитиран, дон Франсиско бе успял да се завърне в Мадрид, но беше силно притеснен откъм средства за препитание. А в отговор на прошението, което бе отправил към краля, молейки за предишната си пенсия от четиристотин ескудос, която му се полагаше за службата в Италия, — където бе шпионирал за короната във Венеция, а после му се бе наложило да бяга, след като двама негови другари били екзекутирани, — явно получаваше единствено мълчание. Това го разлютяваше още повече, засилваше мрачното настроение, изостряше изобретателния му ум, и водеше до създаването на нови проблеми.

вернуться

25

Хуан Руис де Аларкон (1581–1639 г.) — Испански драматург, роден в Мексико. Аларкон завършва образованието си в Испания, работи като адвокат в Севиля. Завършва живота си в Мадрид като служител в кралския съвет за задморските владения на Испания. Написал е около 20 пиеси под явното влияние на Лопе де Вега, най-прочута, от които е „Съмнителната истина“. (Испански театър, библ. „Световна класика“, изд. Народна култура 1972 г., превод Радой Ралин.). — Б.р.

полную версию книги