През това време „Надежда“ заобикаляше от север Шотландия. Въпреки че пътят, избран от Крузенщерн, беше значително по-дълъг, отколкото пътят, избран от Лисянски, „Надежда“ не изостана много от „Нева“. В Кронщат „Нева“ пристигна на 5, а „Надежда“ на 19 август 1806 година.
Така завърши тази блестяща експедиция. Два руски кораба, управлявани от руски моряци, за пръв път извършиха плаване около земното кълбо.
Значението на плаването на „Надежда“ и „Нева“ в историята на руския флот трудно може да бъде преувеличено. То доказа на целия свят големите качества на руския моряк. То изведе руския флот в океанските простори. След „Надежда“ и „Нева“ по прокарания от тях път едва ли не всяка година започнаха да извършват околосветски плавания кораби с руски флаг.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
МАТРОСЪТ РЪДЪРФОРД В ПЛЕН У НОВОЗЕЛАНДЦИТЕ
ПЛЕННИЦИ НА ЛЮДОЕДИ
РАЗГРОМЪТ
— Напразно се отбихме тук — каза боцманът на капитан Кофайн. Трябваше да идем направо в Австралия, в Порт Джексън.
Боцманът гледаше с омраза новозеландците, които бяха изпълнили цялата палуба на „Агнеса“. Колко са тук, тези кафяви татуирани гърбове, рамене, лица! Новозеландците сноват между мачтите също като стопани — безцеремонно и смело. А наоколо са се събрали толкова много дълги пироги, че не се вижда водата край брега. Можеш да оглушееш от глъчката и от пронизителното квичене на свинете, които новозеландците бяха докарали за продан.
— Вие прекрасно знаете, че не можехме да отидем направо в Порт Джексън — уморено отвърна Кофайн. — Беше ни останала вода само за два дни. Ако не бяхме се отбили в Нова Зеландия, щяхме да загинем от жажда.
Капитанът се обърна с гръб към боцмана и взе да разглежда брега.
Беше вече 1816 година. Бяха изминали четиридесет и седем години, откакто Кук за пръв път беше посетил Нова Зеландия. А Нова Зеландия си оставаше почти същата — дива и непозната.
Заливът блестеше на слънцето като живак и заслепяваше очите. Беше опасан от каменисти хълмове, обрасли с гора. По върховете на хълмовете, като корони, стояха дървени огради. Това бяха и-пу, крепостите на новозеландците. Зад пясъчната плитчина лежеше устието на бърза река, която великият мореплавател Кук беше нарекъл Темза.
Посред залива стоеше бригът „Агнеса“. През дупките на платната му се виждаха късове небе, от бордовете се подаваха кълчища. Две години „Агнеса“ не беше влизала ни в едно пристанище, две години не беше срещала в океана ни един кораб. Но затова пък колко ниско стоеше тя във водата! Търбухът й беше препълнен с бисери и кост от костенурки. Тези бисери и тази кост капитан Кофайн беше получил от жителите по островите на Тихия океан срещу няколко връзки стъклени гердани и калаени чинии. Чиниите струваха две за едно пени21, а бисерите цена нямаха. Капитан Кофайн се връщаше в родината си като богат човек.
— Трябва да изгоним тия разбойници — продължаваше боцманът. — Те ни крадат. Не можем да ги увардим я. Вече измъкнаха всички гвоздеи от обшивката и дъските ще изпадат, щом излезем в открито море. Изгонете ги всички, капитане.
Капитан Кофайн се усмихна.
— Вижте — каза той.
Всеки новозеландец държеше в ръка връв, на която се люшкаше тежък камък. Това беше страшното оръжие на новозеландците — мерът. С един замах на мера новозеландецът разбива главата на противника си. В ръкопашна схватка няма по-страшно оръжие от мера. Тълпата, изпълнила палубата на „Агнеса“, с някакво мрачно веселие въртеше меровете във въздуха. Стотици камъни се въртяха във въздуха, въртяха се и жужаха като едри земни пчели.
— Не забравяйте, че ние не сме първите бели, които посещават тия брегове — продължаваше капитан Кофайн. — Наши съотечественици, които са идвали преди нас тук, са разстрелвали новозеландците като зверове. Те помнят отлично това. Тук има най-малко триста души, а ние сме всичко петнайсет. Петима матроси изпратих на брега за вода… Не, сега не бива да се караме с новозеландците. Ще ги придумам да си идат мирно и кротко.
— Ха да не са си отишли! — измърмори боцманът.
— Емаи! — викна високо капитанът.
От тълпата излезе новозеландец на около четиридесет и пет години, висок и як. Мускулите му играеха под татуираната кожа. В косите му бяха мушнати големи шарени пера, които стърчаха на всички страни като буен храст. Тълпата почтително се отдръпна и стори път, защото това беше вождът. Той се спря пред капитана, ухилен до уши, но продължаваше да върти мера си с такава бързина, че камъкът изглеждаше като едва забележим тъмен обръч.