— Емаи, изведи хората си оттук, те ми пречат! — каза капитанът и с движение на ръката обясни молбата си.
Лицето на Емаи се разтапяше от добродушие, но камъкът на неговия мер прехвърча пред самия нос на капитана. Вождът или нищо не разбираше, или не искаше да разбере.
— Чувай, Емаи — каза капитанът, правейки се, че не забелязва бясното въртене на мера. — Нали съм ти приятел. Подарих ти четири стоманени кинжала и истински матроски костюм. — За по-голяма яснота капитанът тръсна кортика си, без да го вади от ножницата, и попипа с пръсти ръкава на камизола си. — Докажи, че си истински приятел, Емаи, отведи от кораба воините си.
Но Емаи все така се усмихваше до уши и камъкът все така се въртеше до самото лице на капитана.
— Не разбира! — отчаяно въздъхна капитанът.
— Преструва се — каза боцманът.
— Той иска да измъкне от нас още някаква вещ — измърмори капитанът. — Трябва да му обещаем нещо. — И като се обръщаше към дивака, попита: — Какво искаш, Емаи?
Той няколко пъти протегна към вожда дланите си, събрани в шепи, като да му даваше нещо.
Сега Емаи го разбра изведнъж. Протегна лявата си ръка и досегна с пръсти пушката, която висеше на гърба на капитан Кофайн.
— Пушката ли искаш? — попита капитанът. — Добре. Иди на брега с воините си и я чакай там. Когато нашата лодка тръгне отново за вода, ще ти донесе пушката.
Но дивакът пак престана да разбира.
— Ти искаш да получиш пушката още сега? — продължаваше капитанът, като се мъчеше да придаде на гласа си колкото може по-голяма любезност.
Емаи кимна.
— Е, добре. Вземи я. Само по-бързо се махай оттук с цялата си сган.
Капитанът свали от рамо пушката и я предаде на новозеландеца. Емаи спокойно я метна през рамо на гръб и усмихвайки се, продължаваше все така да стои пред капитана, без да мисли да се помръдне. Напразно капитанът го молеше да си отиде. Той пак спря да разбира и само мерът се въртеше във въздуха.
— Негодник! — изсъска боцманът и със свити юмруци отиде до усмихващия се новозеландец.
— Оставете — каза капитанът. — Сега е безразсъдно да се караме с тях. Ние сме изцяло в тяхна власт. Можем да се спасим само с бягство.
Боцманът с тихо мърморене се отдръпна встрани.
Край борда на кораба се чу плясък на весла. Капитанът погледна надолу и видя лодката, в която имаше пет големи бъчви. Почти всички бъчви бяха празни. Четиримата матроси усърдно налягаха веслата. Петият грамаден, с жълти като слама коси, седеше на кърмата.
Лодката дойде до самия кораб. Спуснаха стълбата. Жълтокосият матрос леко скочи на палубата и закрачи към капитана. Новозеландците мрачно се отдръпнаха и му сториха път. Той не им обръщаше никакво внимание и вървеше така, сякаш на палубата нямаше никого.
— Ръдърфорд! — викна капитанът. — Защо се върнахте толкова бързо?
— Диваците не ни дадоха да налеем вода, сър — отговори жълтокосият. — Когато се опитахме да слезем на брега, те почнаха да мятат камъни по нас. Не можахме да стигнем до реката, защото вие ни забранихте да стреляме. Там те са цяла войска и всичките са зли като дяволи.
— Какво пък, ще трябва да си идем оттук и без вода — каза боцманът.
— Ще можем ли да си идем? — забеляза капитанът.
— Трябва да се опитаме.
— Добре, ще се опитаме — каза капитанът. И викна: — Всички на мачтите! Дигай платната!
Матросите — дванайсет души — се покатериха по въжетата нагоре. На палубата останаха само трима англичани — капитанът, боцманът и готвачът. Въжетата заскриптяха, платната започнаха да се издигат.
Новозеландците вдигнаха глави нагоре и завикаха. Матросът Ръдърфорд, който седеше горе на реята, погледна надолу и видя много злобни лица. Не, новозеландците бяха разбрали плана на капитан Кофайн и нямаше да позволят на „Агнеса“ да излезе в открито море.
Боцманът се спусна по стълбата в каюткомпанията. Капитан Кофайн стоеше сам пред Емаи. Вождът на новозеландците с пушка на рамо все така се усмихваше и все така въртеше своя мер пред самото лице на чуждестранния вожд. Готвачът беше далеч, на кърмата, той броеше свинете, докарани от новозеландците за продан.
В каюткомпанията боцманът отвори чекмеджето на бюфета, извади от него десет големи пистолета и ги постави на масата. Със стиснати устни той зареди поред всички пистолети и като вдигна пеша на своя камизол, ги зави в него. И по стълбата отново излезе на палубата.
Той се спря при фокмачтата22, извади един от пистолетите и извика с всичка сила: