— И все пак Лондон никога още не е бил толкова далече от нас, колкото сега — продължаваше Кук. — Той е разположен от другата страна на земното кълбо, точно под нас.
Форстър се разсмя. Ето какво било. Капитан Кук е прав. „Решение“ може би наистина плава под Лондонския мост. Ала Лондон се намира на единия край на земния диаметър, а „Решение“ — на другия. Ако в Лондон биха започнали да копаят яма и биха прокопали земното кълбо, копачите щяха да излязат точно под кила на „Решение“.
Пътешествениците проникнаха много по на юг, отколкото миналото лято, и все още не срещаха ледове. Времето беше студено, мрачно, но морето беше чисто.
Кук вече започна да мисли, че не съществува Южен материк. Ала друга надежда го влечеше на юг — надеждата, че ще се добере до Южния полюс.
Ето корабът пресече Южния полярен крък и слънцето престана да залязва — денем и нощем кръжеше по небето, а те все още се носеха на юг.
На 30 януари 1774 година забелязаха, че облаците на края на небето някак си странно блестят. Това винаги е признак, че се приближават ледове. След половин час от мачтата видяха хълмисто ледено поле, което им преграждаше пътя. Задуха студен вятър, заваля мокър сняг. Въжетата се покриха с ледена кора, от реите висяха гигантски шушулки. В каютите беше толкова студено, че спяха без да се събличат.
Едидей, който никога не бе виждал нито лед, нито сняг, беше потресен. Отначало помисли леденото поле за земя и се учуди на белотата и блясъка й. После, когато му показаха, че ледът може да се топи и да се превръща във вода, удивлението му нямаше граници. Падащият сняг наричаше небесни камъни. Събираше го и го слагаше в специално сандъче, тъй като искаше да занесе това чудесно вещество в Таити и да го покаже на приятелите си. Той беше дълбоко огорчен, когато му казаха, че няма да може да направи това.
Среднощното слънце го изпълваше с благоговеен трепет. Всяка вечер той очакваше да мръкне и като виждаше, че слънцето си остава на небето, бягаше уплашен в каютата си.
Този млад умен таитянин развеселяваше целия екипаж, на който бе омръзнал дългият еднообразен път. В Нова Зеландия той беше събрал разни пръчици и сега ги завърза в снопче, като всяка пръчица носеше названието на някоя от страните, посетени от него през време на пътешествието. Имаше пръчица „Тонгатапу“, пръчица „Нова Зеландия“ и дори пръчица „Военуа Тита“, което на таитянски значи „Бяла земя“.
— Тези пръчици ще ми помогнат да не забравя страните, където съм бил — обясняваше Едидей на моряците. — А така не можеш запомни всичко.
Впрочем, когато виждаше някакво ново чудо, той не се радваше, а по-скоро обратното, ставаше тъжен.
— Какво се оплакваш, Едидей? — попитаха го те. — Та ти обиколи половината свят, ще има с какво да се похвалиш в родината.
— Никой там няма да ми повярва — отвръщаше тъжно Едидей.
Ледено поле преграждаше пътя на кораба. Там, където според учените трябваше да се намира Южният материк, Кук не намери нищо друго освен море.
Ала ако бе успял да проникне още малко по на юг, той щеше да открие Южния материк. Защото Южният материк наистина съществува — той се нарича Антарктида.
Но Антарктида беше открита от руските мореплаватели Белинсхаузен и Лазарев почти петдесет години след второто плаване на Кук.
ЗАГИНАЛИЯТ СВЯТ
Сега им предстоеше дълъг път към родината. Но на връщане Кук искаше да посети неизвестни и малко известни области в Тихия океан.
На 11 март мореплавателите видяха жълтите планини на остров Пасха4.
Този остров бе открит през 1687 година от пирата Едуард Дейвис. По-късно, на Великден 1722 година, го посети холандският капитан Якоб Рогевейн (Рогевеен) и го нарече остров Пасха. Оттогава до идването на Кук никой не бе виждал този остров.
Голи базалтови скали се издигаха отвесно от водата, като придаваха на острова вид на непристъпен замък. Каква мрачна, неприветлива страна? И нийде нито едно дърво — само тъмнокафяви храсти и жълта трева.
Ала на никоя земя нашите мореплаватели не се бяха радвали толкова много, колкото на тази изгоряла скала, стърчаща от дъното на океана. Три и половина месеца те се бяха носили по полярните морета. От лошата вода и престоялата храна половината екипаж заболя от скорбут. Самият Кук простина, беше измъчен и желаеше да прекара няколко часа на брега.
Чудно ли е, че безплодният остров им се стори рай?
А когато иззад носа изплува лодчица, в която седеше рибар островитянин, който учудено гледаше кораба, Едидей не се стърпя, скочи във водата и заплува към него. Той се покатери в лодката, прегърна смаяния рибар, пъхна веднага в ръката му два гвоздея и сам седна зад веслата. След минута той замъкна островитянина на палубата и смеейки се от щастие, го изправи пред Кук. Наобиколи го целият екипаж. По външност островитянинът приличаше на таитяните и това им вдъхваше надежда, че ще се разберат с него.