Ето най-после и мрачното тухлено здание на казармите. Часовият спеше, облегнат на дългата пушка. Кук заобиколи казармата и излезе на празното място. Тук извозваха сметта от целия град и я изгаряха в специално изкопани ями. Кук се приближи до един от огньовете и се спря.
Не се наложи да чака дълго.
Из храстите на исполински магарешки тръни, озъртайки се, излязоха три мрачни фигури. Кук разбра, че именно те са неговите доброжелатели.
Доброжелателите се оказаха твърде пъстра компания: бял, негър и мулат. Белият носеше окъсани военни панталони, английска кройка, закърпена синя жилетка и широкопола филцова шапка. Кук веднага разбра, че това е избягал английски войник. Мулатът беше жълт като восък и засукваше юначно своите контешки черни мустаци. На него нямаше нищо освен мръсни панталони от грубо платно. Негърът стоеше настрани и въртеше белтъците на очите си. Шест разноцветни боси крака безстрашно тъпчеха горещата прах, осеяна с бодилите на магарешките тръни.
— Ние чухме за нещастието ви, сър. — започна белият, като се обърна към Кук. — Съчувствуваме ви от цялата си душа. Готови сме да ви помогнем — разбира се, ако вие… Ще ви кажа направо, сър, че според мене, истинските джентълмени като вас трябва да говорят открито — наемаме се още тази нощ да ви доставим вашите овце. Но вие трябва да ни възнаградите.
— Как ще ми ги доставите? — попита Кук.
— Не се тревожете, сър. Няма такъв катинар, който да не можем да разбием. Няма стобор, през който да не можем да прескочим. Няма такова куче, което не можем да отровим. Вярно ли казвам, момчета?
Мулатът кимна с глава.
— Колко искате за доставката на овцете ми? — попита Кук.
Крадецът разкрачи крака, нахлупи шапката на челото си и се почеса по тила.
— По три гулдена6 на парче — най-после промълви той. — Само за вас, от другиго бихме взели три пъти повече.
— Съгласен съм — каза Кук.
— Дайте ни капаро.
— Капаро няма да ви дам — възрази Кук. — Когато докарате овцете, ще получите парите.
— Добре. След три часа ще бъдем на пристанището с вашето стадо. Дадено!
И три разноцветни ръце се протегнаха към него.
Кук стисна здраво протегнатите ръце.
На следния ден, 30 ноември, „Решение“ и „Откритие“ с пълна скорост се носеха по Индийския океан. Върху палубата на „Решение“ зад дървената преграда мирно се разхождаха овцете и овните.
ТАСМАНИЯ
Омай — онзи същият таитянин Омай, когото капитан Фърно заведе със себе си в Англия — сега се връщаше с Кук в родината си. Той имаше шумен успех при английския двор. Лично кралят му подари червена куртка.
— Ах, колко е забавен! — възклицаваха дамите, които гледаха как той пъха ръка в общото блюдо и натъпкал устата си, грижливо облизваше кафявите си пръсти.
Омай, захилен до уши, прескачаше столовете и непрекъснато настъпваше шлейфовете им. Възхищаваше се от всичко: от дилижансите, от вината, от павираните улици, от кравите, катедралите и генералските мундири. Той беше най-щастливият човек във Великобритания.
Но се почувствува още по-щастлив, когато отново се озова на кораба и разбра, че се връща у дома си, в Таити.
И ето нос Добра надежда остана зад тях. „Решение“ и „Откритие“ се насочиха право към Тасмания.
Тасмания е голям остров, разположен на юг от Австралия. Тя била открита още в началото на XVII век от холандския пътешественик Тасман, но оттогава не я беше посещавал нито един европейски кораб освен „Безстрашие“, който мина покрай бреговете й през време на своето злополучно плаване от Нова Зеландия към нос Добра надежда.
Корабите плаваха бавно покрай покритите с гъста гора хълмове на тази непозната страна. Кук нанасяше на картата всяка извивка на брега. Той търсеше залив, за да спре, да насекат дърва, да накосят сено и да се запасят с вода.
Ето най-после брегът зави остро на север. Какво удобно пристанище! Кук го отбеляза на картата и заповяда да хвърлят котва.
Към брега потегли цяла експедиция — секачи с брадви и триони, косачи с коси, фуражири с бъчви за прясна вода и рота въоръжени войници. Кук също отиде с тях, като взе със себе си Омай и доктор Андерсън.
Тревата се оказа отлична, водата вкусна, дърветата високи, ако щеш мачти прави от тях, и Кук не можеше да се налюбува на тази прекрасна страна. Не след много се появиха и нейните обитатели. Това бяха черни хора, изтощени от постоянен глад. Те не познаваха никакви дрехи, не носеха дори кърпи около бедрата си. На гърбовете на жените се люлееха големи торби от кенгурова кожа, в които седяха къдрави дечица.