Напразно Монерон им предлагаше да им увеличи възнаграждението петорно и десеторно, напразно ги заплашваше, че ще се оплаче на генерал-губернатора и ще ги тикне в затвора: те бяха глухи и към обещанията, и към заплахите. Ни крачка по-нататък — бе отговорът им.
— Кажете, господин Ламанон — попита инженерът, — съгласни ли сте да продължите пътя с мене без водачите?
През трите дни мъчително катерене по планината страните на Ламанон хлътнаха от умора. Но той знаеше, че отстъплението ще бъде позор за него.
— Съгласен съм — каза твърдо той.
— Да вървим — възкликна Монерон. — Ще докажем на тези суеверни страхливци, че тук няма никакви писмена.
Но писмена имаше.
След като цял ден пълзяха на четири крака, французите стигнаха най-после преди залез слънце до отвесна каменна стена, която им прегради пътя. На стената бе отчетливо издълбан някакъв надпис. Непознати, опашати букви на неизвестен език гледаха двамата измъчени, изподрани, мръсни човеци.
— Не разбирам — мърмореше объркано Монерон. — Дяволовите писмена съществуват!… Та това е бълнуване или сън… Събудете ме, господин Ламанон.
Но изведнъж французинът се удари по челото:
— Разбрах! — извика той. — Този надпис е направен от гуанчите.
— Какви гуанчи?
— Гуанчите са народ, който е живял на Тенериф преди идването на испанците. Испанците са дошли тука преди триста години. Гуанчите ги посрещнали много радушно. Но испанците решили да покорят Тенериф и да покръстят жителите на острова. Гуанчите не искали да дадат нито свободата си, нито боговете си. Започнала война. Испанците имали пушки, гуанчите — копия. Испанците ги изтребили до последния човек, без да пощадят нито жените, нито кърмачетата. И сега от целия народ не е останало нищо освен може би само този надпис.
Ламанон прерисувал старателно причудливите букви в бележника си.
Беше невъзможно да се върви по-нататък. Стената преграждаше пътя им. Да се изкачат на Тенерифския връх по този склон на планината бе изключено.
След като пренощуваха в подножието на стената и се вкочаниха от студ, инженерът и физикът още в ранни зори поеха обратния път. Към пладне стигнаха до мястото, където ги очакваха водачите с мулетата.
Спускането беше почти толкова трудно, колкото и изкачването. Долу въпреки тропическата жега пътниците не можаха да се стоплят. Когато се върнаха на кораба, грижливият Лаперуз им каза да не стават няколко дни от леглото.
ЕКВАТОРИАЛЕН ПОРОЙ
Експедицията нямаше какво да прави повече на Тенериф и на 30 август двете фрегати отново излязоха в открито море. Лаперуз държеше курс право на юг — той трябваше да заобиколи нос Хорн не по-късно от Коледа.
Екватора минаха на 29 септември. За този ден се готвеха отдавна. По моряшки обичай при преминаването на екватора се устройва празник. Корабният готвач обеща да нагости моряците с необикновен обяд. Каптенармусът9 приготви за всички нови дрехи и обувки.
Утрото на 29 беше душно, знойно. Хората, задъхани, се скриха в най-тъмните кьошета. През нощта вятърът бе намалял и фрегатите сънливо и бавно пълзяха по гладкото огледало на океана. За празника никой и не мислеше. Свободните от работа лежаха на койките, а заетите работеха отпуснато и проклинаха непоносимата задуха.
Ала на пладне на хоризонта се прояви малко тъмно облаче.
— Ще има буря — каза Лаперуз.
И всички въздъхнаха с надежда. Слънцето стоеше точно посред небето, над самата гротмачта10. Хората и предметите не хвърляха никаква сянка. Но облакът все повече нарастваше и се приближаваше. Морето под него потъмня, стана оловно. Въпреки ослепителната слънчева светлина се виждаше как там святкат мълнии. Лаперуз заповяда да завържат за върха на мачтата дълга желязна верига и да спуснат края й в морето. На „Астролабия“ направиха същото. Това бяха гръмоотводите.
Екваториалният порой връхлетя почти мигновено. Стана тъмно като през нощта, вихърът завъртя корабите и от небето рукнаха цели реки вода. Сякаш един океан се стовари върху друг. От грохота не чуваха дори собствения си глас.
„Не трябва да оставим толкова прясна вода да иде на вятъра — каза си Лаперуз. — Тя никога не ни стига.“
И се разпореди:
— Всички празни бурета на палубата!
Невъзможно беше да се стои на палубата — поройният дъжд поваляше хората. Достатъчно беше само за миг да се открехне вратата и надолу по стълбите потичаше цял ручей. Моряците успяха да изтърколят на палубата двадесет и пет празни бурета. В тях се събра доста прясна вода.
При всеки удар на мълнията по гръмоотвода фрегатата се разтърсваше като при топовен изстрел. А мълниите падаха една след друга. От каютата човек можеше да помисли, че корабът се намира под обстрела на цяла неприятелска ескадра.