— Да не взема да пускам тия мръсни крадци на палубата — отвърна той. — Ще ми изпоцапат целия кораб.
ОТНОВО ПО ВЪЛНИТЕ
След като се повъртяха около Адмиралтейските острови, д’Антркасто поведе корабите си на запад, към Индонезия. На 6 септември „Търсене“ и „Надежда“ влязоха в Амбойна.13
Почти половината екипаж страдаше от скорбут. Моряците плаваха вече почти година. Необходима им беше продължителна почивка. Освен това трябваше да ремонтират корабите, които се бяха съвсем разнебитили.
Холандските власти приеха гостоприемно французите. Експедицията прекара на Амбойна цял месец. Скорбутът бе прекратен за няколко дни. В пристанището се оказа малка корабостроителница, която взе ремонта на корабите. За да осигури експедицията си с продоволствие, д’Антркасто закупи много кокошки, гъски, патици, кози, свине, овни, диоскорея14 и тикви. Само едно нямаше на Амбойна — брашно. А взетото във Франция брашно отдавна се вече беше свършило. Предстоеше да продължат плаването си без хляб.
През октомври корабите напуснаха гостоприемна Амбойна.
— Добре — каза д’Антркасто на Лабийардиер, — нека бъде, както вие искате. Отначало ще идем в Австралия, после към Островите на дружбата, след това към Новохебридските острови. Никой не ще ме упрекне, че не съм посетил тези места, където е могъл да загине Лаперуз.
Лаперуз се бе срещнал с капитан Филип при източното крайбрежие на Австралия. Най-естествено бе издирването да се започне именно от източното крайбрежие. Но д’Антркасто се насочи към западното. Източното крайбрежие на Австралийския материк беше вече изследвано от Кук, а западното бяха посещавали само холандците, и то преди сто и петдесет години, и не бяха оставили за него почти никакви сведения. И честолюбивият адмирал поведе корабите си към западното крайбрежие, макар че беше безсмислено да се търси там Лаперуз.
На 8 декември забелязаха австралийския бряг. Но се оказа невъзможно да се приближат към него: покрай брега се точеше ивица от подводни рифове, плитчини и водовъртежи. Дори в открито море не беше безопасно: навсякъде — ту тук, ту там — стърчаха черни канари.
„Търсене“ и „Надежда“ се влачеха бавно на юг. Отдалеч брегът изглеждаше като тясна синя ивичка. От такова разстояние не само беше невъзможно да се правят каквито и да е наблюдения на страната, но дори картите трябваше да съставят приблизително.
С всеки изминат ден времето ставаше все по-лошо и по-лошо. Вятърът се усилваше, вълнението нарастваше. Най-после се разрази истинска буря. При бреговете бурята е много по-опасна, отколкото сред океана. Особено при такива скалисти, диви брегове. Моряците всеки миг очакваха да се разбият в някой риф.
За щастие офицерът Легран успя да забележи залив, входът на който беше свободен от рифове. Корабите лавираха цяла нощ пред залива и най-после влязоха в него.
Залива нарекоха пристанище Легран.
Когато французите слязоха на брега, видяха пясъчна пустиня, където беше невъзможно да се запасят дори с прясна вода. А на корабите се чувствуваше голяма нужда от прясна вода. Моряците накладоха огън от сухи водорасли и останаха на брега четири дни, докато отмине бурята.
Щом вълнението стихна и слънцето се показа сред облаците, „Търсене“ и „Надежда“ напуснаха пристанище Легран и продължиха плаването.
Отново покрай брега се заточиха рифове, които пречеха да се извършват наблюдения. Дори през далекогледа не можеше да се разбере дали брегът е горист, или пустинен, има ли там реки, хора, животни. Корабите на д’Антркасто изминаха хиляда и шестстотин километра покрай западното крайбрежие без никаква полза.
На 6 януари 1793 година капитан Гюон дьо Кермадек съобщи на адмирала, че на „Надежда“ са останали само осем бурета с прясна вода. „Търсене“ се намираше почти в същото положение. Д’Антркасто остави негостоприемна Австралия и пое към Тасмания, богата с вода и гори.
На 25 януари измъчените от жажда моряци отново видяха планините на Тасмания. „Търсене“ и „Надежда“ хвърлиха котва в същия залив, в който бяха и предишната година.
Когато моряците слязоха на брега, спуснаха се най-напред към ручея — да се напият с вода. После напълниха с вода всички празни бъчви, след което се заеха да лекуват криво-ляво раните, нанесени на дъната на корабите от австралийските рифове. Тази работа им отне повече от месец.
14
диоскорея — тропическо растение, чиито вкусни и сочни корени се употребяват за храна на местното население.