Карл Май
Капитанът на корсарите
Първа глава
Пред Тулон
Беше голям църковен празник през 1793 година. Седмици наред за благословените поля на областта Прованс можеха да се употребяват сполучливо библейските думи: «Небето над тебе ще бъде като разтопен метал, а земята под краката ти — като нажежено желязо». Но днес рано сутринта на хоризонта се струпаха гъсти кълбести облаци, чиито краища се озаряваха за секунда от трептящата светлина на светкавиците, докато грохотът на гръмотевиците разтърсваше скалите на крайбрежието, а ехото от тях, изглежда, се повтаряше хилядократно от пенливите гребени на огромните вълни.
Проливният дъжд се изливаше като плътна стена, на която не можеше да устои никакво облекло, и, изглежда, всяко живо същество бе потърсило вече някакъв подслон, за да се скрие. Из обширното поле се виждаше само един-единствен човек. Той крачеше бавно между лозя и маслинови горички по пътя, който водеше към малкото градче Босе. Дрехите му, леки и тънки, съвършено мокри от дъжда, бяха прилепнали по стройната му силна фигура като собствената му кожа. Но това, изглежда, ни най-малко не го смущаваше. Младежкото му лице се усмихваше доволно под дъждовния порой, а по еластичната си походка приличаше на човек, тръгнал на разходка, който няма ни най-малкия повод да бърза.
Ето че пред него край пътя се появи малка постройка. От двете страни на вратата бяха поставени един в друг по два триъгълника, а над нея личеше надпис с полуизтрити букви: «Cabaret du roussillon».
Въпреки проливния дъжд той застана спокойно пред вратата, бутна шапката си, подпря ръце на хълбоците си и заразглежда подробно надписа — Кръчма Русион! Дали този «русион» ще е истински? Като гледам къщата, не ми се вярва. Няма да се измокря повече, ако продължа пътя си; така поне ще знам със сигурност, че си имам работа с чистата божия водица. Водата е най-великолепният дар на небето, но не бива да я намираме във виното. И така ще продължа плаването си и едва в Босе ще хвърля котва.
Той се беше вече обърнал, за да продължи пътя си, когато вратата се отвори и на прага се появи една личност, в която човек можеше веднага да разпознае кръчмаря.
— Е хей, mon cher [1], накъде така? — разнесе се пискливо мазният пиянски глас на кръчмаря изпод посинелия му нос. — Да не би да искате да се удавите в тази водна стихия?
— Едва ли — отвърна пътникът, — не ме е страх от времето, но ме е страх от водната стихия в бъчвите ви.
— Тогава влизайте смело; имаме един и същ вкус и аз не съм от онези, които тровят добрите граждани с лошо вино.
— Ще повярвам на думите ви и ще легна в дрейф за пет минути. Хоп, нов човек на борда! — той изговори последните думи, когато влизаше вече в стаята. Доколкото бе възможно, поизтърси водата от дрехите си също като някой мокър пудел и после седна на стола, който му предложи кръчмарят.
Обстановката в малкото помещение бе доста войнствена. То беше пълно с войници на Конвента [2] и освен кръчмаря и новопристигналия имаше още един-единствен цивилен човек. Той беше мисионер от ордена Свети дух, основан през 1703 година в Париж от абата Деплас, Венсен льо Барбие и Ж. Х. Гарние. Свещеникът седеше мълчаливо в един ъгъл и, изглежда, че мислите му го занимаваха много повече, отколкото присъствуващите. Трябва да беше някой необикновен човек, надарен с изключителна храброст, иначе не би посмял да седи така между тези недодялани солдати. По онова време във Франция бяха разтурени всички религиозни ордени, а от духовниците бе поискано полагането на гражданска клетва. Който откажеше да положи такава клетва, беше смятан за бунтовник. Бе настъпило време на най-разюздана анархия. Наскоро след започването на нашия разказ, а именно на 6 октомври 1793 година, беше отменено дотогавашното обичайно летоброене. На 10 декември Парижката комуна въведе «Служба на разума». На 7 май 1794 г. Конвентът разпореди, че вече няма никакъв бог, а на 24 същия месец този Конвент заповяда никой гражданин да не вярва повече в безсмъртието на душата. При тези обстоятелства беше наистина необходима изключителна смелост да посмееш да се явиш в одеждите на някой орден пред полупияни войници на Конвента; това беше храброст, която много лесно можеше да се окаже съдбоносна.
Един брадат подофицер заговори влезлия непознат:
— Хей, гражданино, откъде идваш?
— Идвам от Дюранс.
— А накъде си тръгнал, а?
-За Босе.
— Какво ще правиш там?
— Ще посетя един приятел. Да не би да имаш нещо против?
— Хм, може би да, а може би не.
— Ааааах! — непознатият издаде този звук бавно и тихо, но едва ли бе възможно да изразиш иронията си по-добре по някакъв друг начин. Той сложи крак върху крак, скръсти ръце на гърдите си и отправи към подофицера поглед, в който се четеше всичко друго, само не и възхищение. Този човек имаше най-много двадесет и три години, но високото чело, гъстите вежди, пронизващият поглед, острият орлов нос, енергичните очертания на устните му, откритият, мускулест, силно загорял от слънцето врат, широките рамене и гъвкавите крайници, всичко това оставаше впечатлението на зрелост, на повелителност, на нещо необикновено.