Трето: журналистите. Те също можеха да бъдат разпознати по дрехите, които бяха винаги смачкани от прекалено честото разопаковане и опаковане в самолетните куфари — много малки за багажа, който носеха. На тях им липсваха финесът и лустрото на политиците и стереотипните усмивки, които се заместваха от любопитните погледи на деца, обагрени с цинизма на безпътния живот. Те държаха чашите си предимно в лявата ръка заедно с малък бележник вместо хартиена салфетка, докато писалката се намираше полускрита в дясната. Кръжаха из залата като грабливи птици. Някой ще намери някого, който желае да говори. Други забелязваха това и се втурваха да попият жадно информацията. Един случаен наблюдател можеше лесно да оцени колко е интересна информацията по бързината, с която репортерите се преместваха от един източник на друг. В този смисъл американските и въобще западните журналисти много се различаваха от своите съветски колеги, по-голямата част от които се навъртаха близо до своите повелители, подобно на привилегировани рицари от далечното минало — както да покажат своята преданост към партията, така и да служат като буфери срещу любопитството на своите чуждестранни колеги. Но същевременно те бяха публиката в този театрален спектакъл.
На четвърто място идваше последната група, невидимата, тези, които никой не можеше да разпознае лесно. Това бяха разузнавачите и агентите на контраразузнаването, които ги преследваха. Те се различаваха от офицерите от охраната, които наблюдаваха всеки с подозрение, притискайки се до стените на залата, и бяха толкова невидими, колкото сервитьорите, обикалящи с тежки сребърни подноси, върху които блестяха кристални чаши за водка и шампанско, поръчани навремето от императорския двор на Романови. Някои от сервитьорите бяха агенти на контрашпионажа, разбира се. Те трябваше да обхождат залата с наострен слух, надявайки се да доловят късче от разговор, може би шепот или дума, които не съответстват на духа на приема. Това не беше лесна задача. В един ъгъл струнен квартет изпълняваше камерна музика, която, изглежда, никой не слушаше, но тя е характерен белег за дипломатическите приеми и да се мине без нея, би направило лошо впечатление. После съществуваше глъчката от човешките гласове. Присъстваха над сто човека и всеки от тях говореше поне през половината от времето. Тези, които бяха близо до квартета, трябваше да се надвикват с музиката, за да бъдат чути. Целият този сборен шум изпълваше един бален салон с размери шестдесет метра на дължина и двадесет метра на ширина — с паркетен под и твърди гипсови стени, които отразяваха шума, усилвайки го, докато стигне до едно ниво, което би повредило слуха на малко дете. Разузнавачите използваха невидимостта си, за да се превърнат в призраци на празненството.
Но разузнавачите действително присъстваха тук. Всички го знаеха. В Москва всеки може да ти разказва за шпиони. Ако се срещаш с чужденци повече или по-малко редовно, разумно е да съобщиш за това. Ако случайно се срещнеш с чужденец, макар и един път, а в това време наблизо премине служител от московската милиция или армейски офицер с куфарче в ръка, ще те огледат и ще ти обърнат внимание. Повърхностно или не — времената се бяха променили след Сталин, но Русия си оставаше Русия и недоверието към чужденците и техните идеи беше много по-старо от всякаква идеология.
Повечето от присъстващите в залата си мислеха за това, без да го имат наистина предвид — изключение правеха само тези, които действително играеха тази особена игра. Този проблем не безпокоеше много дипломатите и политиците, които имаха навика да си цедят думите. За журналистите това бе една невероятно забавна игра, която не ги засягаше истински, макар че всеки западен журналист е считан ipso facto2 за шпионин от съветското правителство. Военните размишляваха за това повече от всички. Те познаваха значението на разузнавателната информация, имаха голяма нужда от нея, ценяха я, а презираха тези, които я събираха, защото ги считаха за крадливи същества.
Кои бяха разузнавачите?
Разбира се, тук имаше една шепа хора, които не попадаха в нито една лесно определима категория — или, обратното, принадлежаха към няколко от тях.
— А как намирате Москва, доктор Райън? — попита един руснак. Джак отклони погледа си от красивия часовник с фигурата на свети Георги, който разглеждаше.
— Страхувам се, че ми се стори студена и мрачна — отвърна Райън, като си сръбна от шампанското. — Наистина ние нямахме голяма възможност да разгледаме града. — Нито щяха да имат. Американската делегация пребиваваше в Съветския съюз само малко повече от четири дни и щеше да отлети за страната си на следващия ден след приключването на техническото заседание, което предшестваше пленарното.