Клеър отлично знаеше, че тези пристъпи на недоволство са безполезна чудатост и не ѝ носят нищо добро, особено в такъв критичен момент от съществуването ѝ, когато би трябвало да има една основна грижа — да се обзаведе със съпруг, който да я издържа и комуто да роди половин дузина дечурлига, за да докаже пред света плодовитостта на утробата си. Както неведнъж я предупреждаваше приятелката ѝ Луси, с това си поведение тя си печелеше слава на свадливка сред кандидатите си, някои от които бяха престанали да я ухажват, след като се увериха, че неприветливите ѝ маниери я превръщат в непристъпна крепост. Но въпреки всичко, Клеър не можеше да не се държи по този начин. Или пък можеше?
Навремени се чудеше дали наистина се стараеше да преодолее разяждащото я недоволство или, напротив, само му се отдаваше с нездрава наслада. Защо не можеше да приеме света такъв, какъвто бе, както правеше Луси — тя търпеше мъчителните корсети, сякаш бяха някакво наказание за пречистване на душата ѝ, беше ѝ все едно, че не може да учи в Оксфорд, и приемаше посещения от своите ухажори в строг порядък, знаейки, че рано или късно ще трябва да се омъжи за някого от тях. Ала Клеър не беше като Луси: тя ненавиждаше това дяволско творение — корсета, жадуваше да оползотвори мозъка си така, както това можеше да стори всеки мъж, и изобщо не проявяваше интерес да се омъжи за някого от младежите, които ѝ досаждаха. Особено последното ѝ се струваше ужасно неприятно, колкото ѝ да се бе подобрила ситуацията в сравнение с времето на майка ѝ, когато при сключване на брак жената бивала лишена от цялото си имущество, включително от трудовите си доходи, които законът — подобно на неблагоприятен вятър — незабавно отвявал към алчните ръце на съпруга. Понастоящем, ако Клеър решеше да се омъжи, щеше поне да запази имуществото си, дори можеше да претендира за попечителство над децата си в случай на развод. При все това, тя продължаваше да гледа на брака като на един вид узаконена проституция, както твърдеше Мери Уолстънкрафт26 в книгата си „Защита на правата на жените“ — творба, която Клеър бе издигнала до ранга на Библията. Възхищаваше се на ожесточената борба на авторката да върне на жената изгубеното ѝ достойнство, за да не бъде смятана за обикновена слугиня на мъжа, когото науката приемаше за по-интелигентен заради по-големите размери на черепа му и съответно по-обемистия му мозък — макар че тя разполагаше с премного доказателства, че тези внушителни размери служеха само за да крепят по-голяма шапка. От друга страна, Клеър осъзнаваше, че ако откажеше да се постави под покровителството на някой мъж, щеше да е принудена да се издържа сама, тоест да си потърси работа сред оскъдните възможности, налични за някого в нейното положение — например да стане машинописка в някоя кантора или медицинска сестра в болница. И двете длъжности я блазнеха още по-малко от перспективата да се погребе приживе до някое от елегантните контета, които се редуваха да я обожават.
Но какво можеше да стори, щом бракът ѝ изглеждаше неприемлив избор? Чувстваше се способна да го понесе само ако се влюбеше истински в някой мъж — нещо, което смяташе за практически невъзможно, защото нейната незаинтересованост не се ограничаваше само до отегчителния орляк поклонници, а като че ли се простираше до всички люде от мъжки пол на планетата — млади или стари, богати или бедни, красиви или грозни. Подробностите не бяха от значение: беше твърдо убедена, че никога не би могла да се влюби в мъж от своята епоха, какъвто и да бе той — а не би могла, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее в сравнение с романтичния трепет, на който тя жадуваше да се отдаде. Клеър копнееше една бурна страст да разтърси съществуването ѝ, една неистова треска да изпепели душата ѝ, един неудържим екстаз да я застави да вземе съдбовни решения, чрез които да установи калибъра на своите чувства. Ала тя копнееше за това без капка надежда, съзнавайки, че — подобно на блузите с дантелен нагръдник — този начин да се обича отдавна е излязъл от мода. Какво ѝ оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири да живее без едничкото, което, според нея, придаваше смисъл на живота? Не, разбира се, че не!
Наскоро обаче се бе случило нещо, което — за нейна изненада — успя да разбуди задрямалото ѝ любопитство и я накара да помисли, че светът, макар да не личеше от пръв поглед, не бе съвсем лишен от чудеса. Луси я бе извикала в дома си с обичайната си настойчивост и Клеър неохотно се отзова на поканата, опасявайки се, че приятелката ѝ е организирала поредния от онези досадни спиритически сеанси, по които бе толкова запалена. Със същия възторг, с който следеше дейността на парижките моделиери, Луси се бе присъединила към това модно увлечение, дошло от Северна Америка. Ала на Клеър не ѝ беше чак толкова неприятно да се преструва, че беседва с духове в тъмна стая; по-лошото бе, че сеансите винаги се ръководеха от Ерик Сандърс, кльощав и нагъл младеж, провъзгласил се за официален медиум на квартала. Сандърс твърдеше, че притежава особена чувствителност, която го упълномощава да разговаря с мъртвите. Клеър обаче знаеше, че това бе просто претекст, за да събере половин дузина неомъжени и впечатлителни девойки около една маса, да ги потопи в тревожен полумрак, да ги сплаши с нелепо глух глас и да се възползва от сгодния случай, за да погали абсолютно безнаказано ръцете и даже раменете им. Хитрият младеж бе прочел отгоре-отгоре „Книга на духовете“ на Алан Кардек27, което му позволяваше да разпитва умрелите с видим и непринуден авторитет, но беше ясно, че живите участнички го разсейват до такава степен, че трудно може да обръща внимание на отговорите от отвъдното. След като Клеър му заши плесница при последния сеанс, усетила как твърде материалната ръка на един предполагаем дух гали глезените ѝ, Сандърс забрани присъствието ѝ на тези церемонии с довода, че скептичната ѝ нагласа смущава покойниците и затруднява общуването му с тях. Отначало тя изпита облекчение, че е изключена от свръхестествените сбирки на Сандърс, но впоследствие я обзе униние: беше само на двайсет и една години, а вече бе успяла да се скара не само с този свят, ами и с отвъдния.
26
Мери Уолстънкрафт (1759-1797) — английска писателка, философ и защитник на женските права, смятана за една от основателките на феминистката философия.
27
Алан Кардек (1804-1869) — един от най-известните автори в окултизма, вдъхновители създател на съвременния спиритизъм. „Книга на духовете“ е резултат от многогодишната дейност на основаното от него „Общество за психически изследвания“ в Париж.