Ан отвърна:
— Не сметнах, че има значение. Там бях само няколко месеца. Освен това там сега няма кого да попитат за мен. Ако мислиш, че трябва, мога да му пиша, но съм сигурна, че няма нужда. Я да оставим това.
— Добре, щом казваш.
Рода стана и пусна радиото точно когато дрезгав глас обяви: Току-що чухте изпълнението на състава „Блек Нюбиънс“ — „Защо ме лъжеш, мила?“.
Петнайсета глава
Майор Деспард
Деспард излезе от Олбъни9, сви рязко по Риджънт Стрийт и скочи в един автобус.
Беше през ненатоварената част на деня и на горната платформа на автобуса имаше много малко пътници. Той премина напред и се настани на първата седалка. Беше се качил на автобуса в движение. Сега автобусът спря, качи още пътници и потегли по Риджънт Стрийт.
Още един пътник премина напред и зае място на първата седалка, само че от другата страна на пътеката.
Майорът не забеляза новодошлия, но след няколко минути един внимателен глас изрече:
— Приятно е да се любуваш на Лондон от втория етаж на автобус, нали?
Деспард обърна глава. Отначало изглеждаше озадачен, но после лицето му се проясни.
— Моля за извинение, мосю Поаро. Не ви забелязах. Да, човек наистина може добре да види Лондон оттук. А едно време, когато ги нямаше тези стъкла, беше още по-хубаво.
Поаро въздъхна.
— Tout de meme, не беше много приятно, когато валеше, а долу беше пълно. А в Англия често вали.
— Че дъждът не вреди никому.
— Грешите — отвърна детективът. — Той често води до лоши бронхити.
Деспард се усмихна.
— Виждам, че вие се числите към групата на добре увитите хора, мосю Поаро.
Белгиецът наистина бе добре екипиран срещу превратностите на есенния ден. Носеше балтон, а на врата си имаше дебел шал.
— Не е ли малко странно как се натъкнах на вас? — попита Деспард.
Той не видя усмивката, скрита под шала. В тази среща нямаше нищо странно. След като установи кога най-вероятно Деспард ще напусне дома си, Поаро бе започнал да го чака. Благоразумно реши да не рискува и да скача в автобуса, а предпочете да потича до следващата спирка.
— Наистина. Не сме се виждали от вечерта у господин Шейтана — отвърна той.
— Вие не се ли занимавате със случая? — отново попита майорът.
Поаро деликатно се почеса по ухото.
— Аз размишлявам — каза. — Размишлявам доста усилено. Но не тичам напред-назад, за да разследвам. Това не е за моята възраст, нито за темперамента и фигурата ми.
Внезапно Деспард попита:
— Размишлявате, значи? Е, това е добре. Ако днес, вместо да тича насам-натам, всеки седнеше да помисли малко, преди да предприеме нещо, със сигурност щеше да има по-малко проблеми.
— Вие така ли постъпвате, майоре?
— Обикновено — отвърна той. — Първо се ориентирам, после си набелязвам пътя, претеглям „за“ и „против“, вземам решение и го изпълнявам.
Стисна устни и млъкна.
— А после нищо не е в състояние да ви отклони, така ли?
— О, не съм казал такова нещо. Няма смисъл човек да проявява глупав инат. Щом направиш грешка, по-добре си я признай.
— Според мен обаче вие рядко грешите, майор Деспард.
— Всички ние грешим, мосю Поаро.
— Някои от нас — отвърна Поаро с известна студенина, дължаща се явно на избраното от майора местоимение, — грешат по-малко от другите.
Деспард го погледна, усмихна се леко и каза:
— Никога ли не сте имали провал, мосю Поаро?
— Последният беше преди двайсет и две години — отвърна детективът с достойнство. — А дори и тогава имаше известни обстоятелства… Но няма значение.
— Завидно постижение — отбеляза Деспард, а после добави:
— Ами смъртта на Шейтана? Това сигурно не се брои, тъй като не се занимавате със случая официално.
— Така е, не се занимавам. Ала въпреки всичко случаят накърнява моето amour propre10. Според мен това е истинско нахалство — някой да извърши убийство под носа ми и да се подиграва със способността ми да го разкрия!
— Не само под вашия нос — сухо отвърна майорът. — И под носа на Отдела за разследване на престъпления.
— Това вече е голяма грешка — сериозно изрече Поаро. — Добрият комисар Батъл може да изглежда бавен, но това съвсем не се отнася до ума му.