— Съгласен съм — каза Деспард. — Флегматичностга му е само поза. Той е много интелигентен и способен офицер.
— Освен това показва голяма активност по случая.
— О, наистина е много активен. Виждате ли някой скромен човечец с военна осанка някъде на задните седалки?
Поаро се огледа през рамо.
— Сами сме.
— А, значи е долу. Не ме изпуска от поглед. Много е способен. Понякога си сменя външността. Показва доста голяма артистичност.
— Е, точно вас пък да заблуди! Имате набито око.
— Голям физиономист съм. Отлично помня лица, дори и на цветнокожи, а с това не могат да се похвалят много хора.
— Точно такъв човек ми трябва — каза Поаро. — Какъв късмет да ви срещна днес! Необходим ми е човек с набито око и добра памет. Malheureusement11 двете рядко вървят заедно. Вече зададох въпрос на доктор Робъртс, за жалост без резултат; същото се получи и при мадам Лоримър. Сега ще опитам с вас. Върнете се мислено в стаята от дома на господин Шейтана, където играхте карти, и ми кажете какво си спомняте от нея.
Деспард го погледна учудено.
— Като че ли не ви разбирам.
— Опишете ми стаята — мебелите, предметите в нея.
— Не зная дали ме бива много за това — бавно започна майорът. — Според мен стаята беше направо гадна. Не беше стая на мъж. Пълно с брокат, коприна и тем подобни. Иначе съвсем подхождаше на човек като Шейтана.
— По-подробно…
Деспард поклати глава.
— Боя се, че не съм обърнал внимание… Имаше няколко хубави килима. Два от Бухара и три-четири персийски, наистина хубави, като поне един беше от Хамадан, а друг — от Табриз. Доста добра глава от антилопа, не, това беше в преддверието. Предполагам, че е от магазина на Раулънд Уордс.
— Не допускате, че покойният Шейтана може сам да е ходил на лов?
— За него — не. Най-много да е стрелял по патици, готов съм да се обзаложа за това. Какво още? Съжалявам, че ще ви разочаровам, но едва ли ще ви помогна с още нещо. Наоколо имаше какви ли не джунджурии — масите бяха отрупани с тях. Спомням си обаче един доста добър идол, струва ми се от Великденските острови. Идеално полирано дърво, такива не се виждат често. Имаше и разни малайски неща. Е, съжалявам, че не мога да ви помогна повече.
— Няма значение — каза Поаро с малко съкрушен вид, а после добави: — Знаете ли, госпожа Лоримър се оказа със страхотна памет за карти! Възпроизведе наддаването и разиграването на почти всяко раздаване. Просто изумително.
Деспард сви рамене.
— Има такива жени, които играят по цял ден. Сигурно е от това.
— А вие можете ли?
Той поклати глава.
— Помня само две раздавания. Едното беше, когато можех да направя манш от кари, само че Робъртс блъфира и ме отказа. Сам влезе вътре, но за лош късмет не го контрирахме. Помня и една игра на без коз. Объркана история — всяко тръгване се оказа погрешно. Отървахме се само с две вътре, а можеше да са и повече.
— Често ли играете бридж, майоре?
— Не, не играя редовно. Играта обаче си е хубава.
— И я предпочитате пред покера?
— Лично аз — да. Покерът си е чист хазарт.
Поаро каза замислено:
— Мисля, че Шейтана не е играел нищо, имам предвид на карти.
— Той имаше само една игра — мрачно изрече Деспард.
— И тя е?
— Гнусна игра.
Поаро помълча, а после попита:
— Уверен ли сте? Или само предполагате?
Лицето на Деспард пламна.
— Искате да кажете, че човек не бива да обвинява без доказателства? Предполагам, че е вярно. Освен това обстоятелствата са се стекли така, че аз го зная. Няма обаче да ви давам никакви доказателства, защото информацията, достигнала до мен, е лична.
— Сиреч е замесена жена или жени?
— Да. Онова куче Шейтана предпочиташе да си има работа с жени.
— Смятате, че се е занимавал с изнудване? Интересно.
Деспард тръсна глава.
— Не, не ме разбрахте. В известен смисъл това е вярно, само че Шейтана не беше обикновен изнудвач. Целта му не бяха парите, а по-скоро да се домогне до някоя душевна тайна.
— И какво печелеше от това?
— Доставяше му удоволствие — единствено така мога да си го обясня. Удоволствие от това да гледа как хората се стъписват и се боят. Сигурно така се е чувствал повече мъж и по-малко влечуго. Освен това е много ефектно пред жените. Трябвало е само да подхвърли, че знае всичко и те веднага са готови да го засипят с неща, които навярно не е знаел. Сигурно е гъделичкало чувството му за хумор, а после се е перчел наоколо с мефистофелската си поза: „Аз зная всичко! Аз съм великият Шейтана!“ Истинско шимпанзе!