Над главите им долетя грубият глас на Потс:
— Най-добре се качвай на палубата, Шимейн. И по-живо, или пак ще си имаш работа с мен.
Момичето изсумтя презрително:
— Вероятно капитан Фич не би одобрил твоите методи на саморазправа, особено ако възнамерява днес да ме продаде.
— Капитанът има право да смята каквото си ще — съгласи се Потс, като се усмихна предизвикателно на момичето, което с огромни усилия се мъчеше да се изкачи по стъпалата, препъвайки се в тежките вериги. — Но всички знаем, че последната дума има неговата госпожа.
Откакто я бяха качили окована във вериги на „Гордостта на Лондон“, Шимейн бе стигнала до убеждението, че на земята няма друго място, което да прилича повече на дълбините на ада, от един английски затворнически кораб, плаващ към колониите. И нямаше човек, допринесъл за затвърждаване на това й убеждение повече от Гъртруд Търнбул Фич — съпругата на капитана и единствена наследница на Дж. Хорас Търнбул, собственикът на „Гордостта на Лондон“ и на малка флотилия от други търговски кораби.
Мисълта за ужасяващата Гъртруд Фич накара Шимейн да спре, за да оправи благоразумно носната кърпа, която бе завързала на главата си. По време на кратките й излизания на палубата нейните огненочервени къдрици неведнъж бяха разпалвали злобата на начумерената проклетия, предизвиквайки я да заклеймява цялата ирландска нация като банда тъпоумни диваци и да нарича Шимейн „малка блатарка“1 — пренебрежително прозвище, с което много англичани бяха свикнали да назовават ирландските си съседи.
— Предупредих те да не се мотаеш — провикна се Потс. Свинските му очички светеха злорадо. Приличаше на жесток хищник, който само чака жертвата му да направи грешка, за да се нахвърли върху нея.
— Идвам, идвам! — припряно измърмори Шимейн, като подаде глава над палубата. По време на тримесечното плаване бе изтърпяла толкова неправди и бе преглътнала толкова горчилка, че само при спомена за тях цялата ненавист, събрана в душата й, отново избликна с пълна сила. Прииска й се да заплюе този грамаден звяр право в лицето. Но откакто я бяха арестували в Лондон, тя бе натрупала доста горчив опит и бе разбрала, че хладното примирение е единственият начин, по който един затворник може да се надява да оцелее в ада на английските съдилища или на някой от зловещите затворнически кораби.
Въпреки че се чувстваше ужасно слаба и отпаднала, Шимейн успя да напрегне сили и тръгна през палубата с толкова достойнство, колкото й позволяваха тежките вериги, приковаващи нозете й към земята. Силният вятър за малко не я събори, но тя разтвори леко босите си крака, за да се закрепи, и с неимоверно усилие изправи гордо гръб. Напоследък свежият въздух се бе превърнал в истински лукс за нея, затова Шимейн вдигна глава и бавно пое дъх, наслаждавайки се на соления мирис на крайбрежните води.
При вида на стойката й Потс присви очи. Явно му се струваше прекалено горда и самоуверена.
— Пак се надуваме, а? Като някоя високомерна дворцова курва. — Той махна с ръка към скъсаните й дрехи и се изкикоти развеселено. — От двореца на просяците в Уайт Фрайърс2, ха-ха!
За Шимейн не беше никак трудно да си представи колко жалка изглежда в мръсните си, парцаливи одежди и в железните окови. Някога зеленият й кадифен костюм за езда бе предизвиквал завистта на не една и две натруфени дъщери на богати аристократи (тъкмо онези, които бяха посърнали при новината за годежа й с най-красивия и може би най-богатия ерген в цял Лондон). Но сегашният й вид вероятно би накарал същите тези дами да избухнат в доволен, злорад кикот.
Тя въздъхна опечалено и макар да го направи нарочно, въздишката определено не беше престорена. След като бе прекарала целия си живот в удобство и комфорт, внезапно я бяха тикнали без никаква причина в зловещ затвор, където човек се сблъскваше единствено с омраза, насилие и пълно отчаяние.
— Наистина е дяволски тежко за една благородна дама да пътува без своята прислуга и без шивачката си — отвърна тя насмешливо. — Слугите, с които съм обградена в последно време, нямат никаква представа от лоялност и не са в състояние да разберат и най-елементарните функции на една камериерка.
Макар и неспособен да определи дали в думите й има нещо оскърбително или не, Потс я изгледа ядно. Изисканият й маниер на говорене можеше да обърка всекиго, особено пък човек като него, избягал от къщи още като момче, след серия неуспешни опити на овдовялата му майка да го отучи от скитническите му навици чрез жестоки побои.
Като стисна в грамадния си юмрук веригата, с която бяха оковани китките й, Потс грубо дръпна Шимейн към себе си — толкова близо, че широкото му, брадясало лице и кръвясалите му очи изпълниха целия й кръгозор. Въпреки че бе подложено на хиляди мъки и унижения, това момиче упорито отказваше да му се подчини, да го остави да стъпче онова, което Потс тъй силно копнееше да унищожи — чувството й за превъзходство.
1
блатар, блатарка — от bogtrotter — букв. „подскачащ из блатата“ — иронично название на ирландците, произлязло от ловкостта, с която ирландските жители умеели да се придвижват из блатата, подскачайки от туфа на туфа. — Б.пр.
2
Уайт Фрайърс — район в Лондон, известен в миналото като свърталище на бедняци и престъпници. — Б.пр.