Влязоха в залива, наричан Воген, и екипажът започна да сваля платната и да търси място, където да хвърлят котва. Бе есен, но горе, в планините, вече се забелязваха белезите на зимата. Монахът преброи над града седем планински върха, белеещи със снежните си шапки. Долу, в пристанището, тихо капеше дъжд и всяка капка образуваше правилна окръжност върху тъмната водна повърхност.
Монахът плъзна поглед по Берген. Едва ли в него имаше и десет хиляди души. Бергенхус - крепостта до самия вход на залива, няколко църкви и богаташките къщи бяха построени от камък, а останалият град бе изцяло дървен. Монахът не можеше да си спомни да е виждал някъде преди толкова много дървени къщи, притиснати плътно една към друга. Дори и градската стена сякаш бе направена изцяло от дървени греди. Докато корабът пускаше котва, той се забавляваше, представяйки си колко ярко би пламнал такъв град, ако изведнъж избухнеше пожар.
Вече на крайбрежната улица, той се разплати с щурмана за превоза и окачи кожената си кесия обратно на пояса си. Както се казваше, бедният монах винаги има пари. Пътешественик като него бе принуден да тълкува малко по-свободно завета на брат Франциск[3], защото това му помагаше да избягва излишното бавене и околните пътища. Щурманът му пожела успех и той се смеси с тълпата по близката търговска улица, на която смяташе да уреди това-онова и да похапне. Около минута стоя, вслушвайки се в чувството на глад, което не го бе напускало през цялото време на плаването от Росток. Топлата храна обаче можеше малко да почака.
Всичко по реда си, каза си той. Този принцип бе заимствал от монсеньор Алесандро. По принцип монсеньорът бе имал предвид балсамирането на труп, а не спешни дела в непознат град, но редът не бе излишен и тук. Почти всичките изказвания на монсеньор Алесандро можеха да бъдат приложени към различни обстоятелства. А ако искаше да си тръгне от града с плячката, за която бе дошъл, редът бе от голямо значение.
Най-напред трябваше да си осигури напускането на града.
Когато ножовете щяха да са у него, той щеше да продължи на север, към Тронхайм. Монахът започна да оглежда норвежките лодки. През това утро те не бяха много в Немското пристанище, но търговката, бутаща ръчна количка с домашно печено за моряците, му каза, че имало много норвежки лодки от другата страна на залива. Стоейки и слушайки досадните и доста объркани указания на търговката как да намери най-краткия път до другия бряг на Воген, той изведнъж откри, че норвежкият му език се връща. Бяха минали четиринадесет зими, откакто бе тук за последен път, и единственото, което още помнеше от онова време, бе езикът. Норвежкият език и лицето на майка си.
Той купи от търговката пирожка и й благодари за помощта. Не му се нравеше да преминава през целия град, когато всичко щеше да е готово. А ако случайно срещнеше бръснаря и той го познаеше? Изглежда обаче, че нямаше друг избор. Можеше с невъоръжено око да разгледа всичките платноходки, лодки и гемии, привързани към отсрещния бряг. В тази планинска страна превозваха по море и покрай брега хора и товари точно с тези малки съдове. Той вдигна качулката на главата си и тръгна на път.
Говореше се, че градът миришел на свобода и че тази миризма не била особено приятна. През няколкото дни в морето монахът съвсем бе забравил с каква сила удрят в носа градските аромати. Берген не бе изключение и дори напротив. Към обичайната воня на помийните ями, боклуците и разлагащите се останки тук се добавяха миризмата на вмирисана риба и на гнило дърво. Минавайки по кривите улички на Вогсбюнен, монахът изпита силното желание да стисне носа си, но се сдържа. Не трябваше да привлича вниманието върху себе си. Поради това вървеше направо, без да се оглежда и стараейки се да не среща погледите на хората, които срещаше по пътя си.
Колкото повече се доближаваше до Странд, толкова повече ставаше народът по улиците. Тук всички говореха на напевното норвежко наречие. Самите къщи бяха по-малки, но затова пък добитъкът, който пасеше покритите с чимове покриви, бе повече. Той научи къде се намираше търговската кантора, която търгуваше на север от Берген.
- Не, лодките ми няма да отплават утре, рано сутринта - недоверчиво примижавайки, отговори на въпроса му ниският търговец. На външен вид бе на около петдесетина зими. Стояха в тъмния склад в дома му, сред бурета и камари сушена риба. Кожата на лицето на търговеца имаше същия сивкавобял оттенък, какъвто имаше и сушената треска. Между думите той плюеше върху дъсчения под.
3
Франциск от Асизи (1181 - 1226) - италиански проповедник, основател на ордена на просещите монаси (Ордена на миноритите, „по-малките братя” на Христос, по-известен като Францисканския орден). Б. пр.